Като да гониш вятъра

Най-голямата от всичките истини е тази, че умираме сами.

Без значение с кого и колко сме споделяли, без чужди ръце около торса, но с музика в ума. Сладко-горчиво, трудно за преглъщане и храносмилане. Такива са истините, аксиома. Без право на обжалване, пре-изживяване или оценка. И от всичкото се появява голямото ''защо'' на усилията да не сме сами. Прекарваме цял един живот събирайки следите и прегръдките на другите, обвързваме се по писани и неписани закони, делим на мое-твое-чуждо, докато не поемем последния си дъх в уединение. Точно както сме започнали.
Обезсмислянето на всичките ни смисли се случва, колкото и да затваряме очите си. От страх.
Иронията на живота. На живота и на самотата.