360 градуса по скалата на Живота:

"Тъмнина. Пълна. Плътна. Сън. Събуждаш се и се оказва, че си се родил. Някъде. Някакси. Тук! Точно тук. Тук, на едно трудно за живеене място. Всяко място е трудно за живеене. Въртиш се в кръг. Около себе си. Бавно. Мнооого бавно. Животът ти минава покрай теб. Всяко движение го променя, всеки жест, всеки поглед, всяка тъга, усмивка, сълза… го правят нов, различен, друг… Една крачка и си в него. В центъра му. Светът се върти около теб.

Едно движение и си вън. Светът продължава без теб. Вървиш. Напред. Назад. Бързаш. Много бързаш. Тичаш. За да забравиш, че си жив. За да забравиш да си спомниш, че си забравил да усещаш, да намираш, да откриваш, да изследваш.

Сблъсък. Спираш. Слушаш. Гледаш. Намираш. Откриваш. Чувстваш. Забравяш, че си забравил да чувстваш. Чувстваш отново. Отново си ти. Ти? Кой? Кой си ти? Различен? Еднакъв? С кого? От кога? Къде? Защо?

Знаеш. Светът не продължава без теб. Цветовете изчезват всеки път, когато затвориш очи. Чувствата изчезват всеки път, когато затвориш сърцето си. Топлината изчезва всеки път, когато стиснеш юмрук. Светът си ти. Жив си когато си буден за него.
Понякога трябва…

Да затвориш очи, за да видиш.
Да замълчиш, за да кажеш.
Да избягаш, за да се върнеш.
Да се изгубиш, за да се намериш.
Да паднеш, за да станеш.
Да спреш да мислиш, за да осъзнаеш.
Да спреш да търсиш, за да откриеш.
Да спреш, за да продължиш.

Да спреш, за да се огледаш. Наоколо. Хубаво. На 360 градуса. Бавно. Много бавно.
За да чуеш отново крясъка на водата, когато плуваш в нея, писъка на тревата, когато тичаш бос по нея, грохота на черупката, когато излиза птиче от яйцето, ударите на сърцето на новороденото…

И да си спомниш важните неща, истинските неща.
Тези, които те направиха жив.
Тези, заради които още си.

Дишай и помни!"

DNA

Най-лесният начин да забравиш за своята болка, е да причиняват такава на другата част от теб.

Това си казах и видях как преодолявам себе си. Простият механизъм на природата.

Действа и когато си на десет, и когато си на двайсет. Спомените лесно си прокарват път и излизат на повърхността по-живи от всякога, за да ти покажат как да защитаваш.

Защото знаеш, че плътта не се разделя, кръвта също.

Единствената причина да забравиш инстинктите за самосъхранение, е за да спасиш част от себе си. В друг.

Безсилно ми е

Днес написах двайсет с цифри, в документ. Нищо, че бе стар и деветнадесет надничаше отгоре. Смейте се, странно звучи, на мен ми се плаче. И ако можех да събера поне малко, четвърт(колкото изминалото на живота ми) от спомените, щях. Щях да ги завържа здраво, да им сложа надпис лично, а после да ги оставя да прашасат. Нека, поне така, не и да ги оставя да си отидат.
Но не мога.
Не мога, а само седя и гледам как всичко изтича през шепите, прах, пепел и пръст в едно. Гледам чуждите животи да си тръгват, времето да лети, кожата ми да се пропива с мириса на старост и минало, стаите вече са студени и празни.
Трябват ми повече часове в денонощието, повече дни в годината и повече въздух в дробовете.
Но нямам нищо от тях.
Ето затова не мога.
И повече горчи, отколкото е сладко. Защо никой не предупреди?

Не ми проговаряй, защото

Обичам да е тихо и искам да мълча. Искам да не ми говорят също, защото думите отдавна не значат нищо. Без излишен шум, животът се приема по-леко. Без призраци от миналото и сбогувания наново. Защо ни е спомените да се връщат?

Едно ще кажа -

хората са слепи за сълзи, които не се виждат и глухи, за неми викове.
Само кръвта разпознава болката на кръвта си и чува плача.
Никой няма да разбере, когато плачеш от гордост, от щастие, от самота, от несбъднатост, несправедливост, отчаяние, яд, съжаление, тежест.
Вижда се само тъгата, а тя е така прозрачен слой - покрива дълбокото на душата и ти дава ледената обвивка, без която не би оцелял.

За напомняне

Сърцето ми трепти с честотата на мечтите си и колкото и да се мъча да го спра, механизмът се задейства бързо. Едно разбрах до двайсет - можеш да пречупиш всичките си разбирания през призмата на живота и отново няма да си сгрешил. Не съществуват твърдо определени граници на ценности, цветове, хора, чувства. Очите ни виждат само това, което могат и само от страната, която за тях е осветена.
А всичко си има своето затъмнение, друга страна, друга истина.
Разбрах, че не мога да съдя и да ме съдят. Че обичам както си знам, докато мен ме обичат иначе. Че мога да вярвам безусловно в промяната, в "това също ще мине". Че кривото, не винаги е грешно, и посоката - не винаги точна. Че грешки стават, но не ме правят по-лоша, просто ме учат.
Разбрах че ме чака път.
И не трябва да бързам.

Пред прага ми часовникът тиктака
не ми се чака даже до разсъмване.
И утре, някъде сред самотата
отново ще си пожелая
сбъдване.

Black'n'white

Тези дни, разни хора не спират да тъпчат с крака гордостта ми, а други - честността.
Питам се колко процента от човешката душа е зло и как се провокира. Единственото, което изтръгвам от болното си тяло обаче, е едно "не мога повече" с голяма въздишка и кихане между думите.
После ме удари споменът за сутрин, в която трябваше да ходя в Бъкстон на фризьор и докато чаках в едно кафене, с телефон в едната ръка, другата ровеше из чантата, а зъбите ми се мъчеха да разкъсат пакетче със захар, барманът се втурна право към мен, скъса хартийката с кафевите кристалчета, пусна ги в латето ми и го разбърка. Каза "Нека Ви помогна, госпожице." и се отдалечи. Нищо. Нищо и никаква помощ, която обаче остави зелените ми очи широко отворени и накара трапчинките по бузите ми да се появят.
Месец по-късно, мил фотограф се съгласи да ми направи професионални снимки. Просто ей така. Някой ден децата ще ги гледат. Сбъдна една от малките ми мечти, но тихо, той не знае. Още добро.
Сутринта през юли, докато бързах за работа, точно до подлеза на метрото, едно момче се обърна, каза "Красива, добро утро. Ти го направи такова." и продължи по пътя си. Лесно казано. А колко утрини нататък ме усмихваше слънцето на същото място.
Прегръдката ми дари надежда, докато не вярвах в себе си, стопи ледовете около сърцето ми и даде причини. Тъкмо това, от което имах нужда.
Седмица по-късно моето всичко ми преподаде горчиви уроци за доверие и чувства. Благодарих му, иначе как бих живяла без тях. Само такива истини ни удрят шамар, сочещ към реалността.
Още една седмица измина, за да се върна назад по маршрута на картата, по-несигурна от всякога. Думите на Мария ме върнаха в себе си и ме покриха с вяра. Поредната помощ.
След нея последва и прошката, а после дойде и надеждата.
И сега научих още един от уроците - че няма голямо и малко добро. Не приема физична форма и ограничения в думи.
Доброто идва като наказание, подкрепа, предателство, доверие, помощ, усмивка, всякак. Съдбата ни го хвърля като пясък в очите, докато не се научим да откриваме кристалите сред пепелта.
Разбрах, че можем да сме всякакви, нюансите преобладават и злото е само една от формите, в която бялото на живота ни се превъплъщава.

Та както казах вече, все още имам много да се уча.

Рисковете на живота

Понякога можеш да загубиш много. Даже да вървиш по стъпките на нищо-губещите, пак рискуваш всичко, поемайки по пътя им. Можеш да се спънеш и да паднеш, да изостанеш или изпревариш, и пак да си сгрешил. Един погрешен ход надясно ще ти коства отношения, усмивки, прегръдки, доверие - хора. И не е страшно ако стане, лошо е ако повторим. Отново и отново, без спънки, без препятствия към злото. Много са ни грешките, а прошката не стига за всички, още повече, когато последната искаме да отредим за себе си. Много вода изтича и думи се изричат, но забравата не идва, докато паметта услужливо се подава през рамото, съзерцавайки ни в огледалото.
С часовници не си служа да следя времето, а да измервам живота си, защото то е безкрайно, а Той - лимитиран.
Затова бързам така, трябва да намеря повече прошка, като последната - задължително да запазя за себе си. Искам... търся.

Успоредни прави

Не преставам да им крещя, че ако обичаш нещо, ако ще гориш, то е ярко, плътно, постоянно. Ще е с формата на осмица, шрифт в bold, без въпроси и очаквания. Време има за всичко, идва точно на място, никога по-рано или насилено. Любов не се предизвиква, нито туши, колкото и дълго да тлее. Желанието и то.
А времената с тях ми се разделят, не пресичат, в едно такова няма-да-го-бъде, колкото и да ме искат ще се дърпам, просто не му е времето.
На никой и нищо - само на мен.
Очите ми търсят друга земя.

Discipline

Едно не се научих - на обичта, че се отвръща с обич. Че в чуждите очи се вярва, а във влюбените още повече. Думите не са окови, взимат се назад и не тежат както аз си ги претеглям, поне така твърдят и затова..
тепърва ще дресирам сърцето си да играе по манежа на чувствата.

Numb

Давам себе си, всичко давам, само да получа това което искам и да разбера какво е. Говорят ми в бъдеще, в приказно време, те нали затова са приятелите и влюбените - мечтаят вместо нас. Аз сили за (по)желания нямам. И на ръба на 20 нямам. Нищо.

Само чакам да пристигна в себе си, други ме обичат вместо мен. Отдавна претръпнах откъм чувства, затова оставям чуждите въпроси само с 'да', истинските отговори премълчавам. Летаргията в която изпаднах ми затваря очите, за да не призная монотонността.
Прави са - и това ще мине.

Доверието

е като кула от карти.
колкото и здраво да си построил основата,
една е достатъчна
за да вземе превес тежестта
и всичко градено с времето

лесно ще рухне.
Важно е да не пресичаш прозрачната граница между доверие и наивитет.

не сме вечни. толкова.

"Remembering that I'll be dead soon is the most important tool I've ever encountered to help me make the big choices in life. Because almost everything — all external expectations, all pride, all fear of embarrassment or failure - these things just fall away in the face of death, leaving only what is truly important. Remembering that you are going to die is the best way I know to avoid the trap of thinking you have something to lose. You are already naked. There is no reason not to follow your heart."

На дъното

Ако си имах кутия за мечти, щях да я препълня
с минало и настояще, с малки и гигантски тайни,
щеше да е прашна, скрита, величествено-непокътната.
В нея щяха да се скриват всички потръпвания на миглите ми, всеки затаен сърдечен дъх, за всяка красота. Пласт от пролет, лято, есен, зима, смехът на семейство, топлината на камината, ваниловият сладолед и насъбралият се прах по книгите. Всичко. Дъга от цветове, емоции и чувства.
После бих тръгнала
по пътя към
себе си
и бих се изваляла
до дъното
като дъжд
за да попия
всеки слой живот
и всяко 'искам'.
Ще.

Все още се уча

Не ме е страх да тръгна по пътя на въжето, което си опънах. Но детето в мен гледа на нещата като на игра, в която победители и победени няма. Останал е да виси във въздуха само въпросът дали ще скъсам финалната лента. Не се замислям много, много, но защо ми е, щом тялото се движи по инерция? Треньорът, заключен в него, ми каза, че съм малка - все още се уча и по-важното е да продължа да вярвам. В себе си.
Повярвах му.

What Goes Around...

Лъжите изплуват винаги от най-мръсната кал. От там, където съвестта се дави и кармата се връща.
И се молим.
Нека се помолим за съдба и пътища, които се пресичат. За бъдещо-наказано, минало-свършено и злорадство в усмивката.
Егоизмът може да бъде оправдан. Някога. С чаша твърд алкохол и едно доволно "нали ти казах..".

Ден за размисъл

Днес си правя равносметка и мисля в минало време. Нищо че не е годишнина, нито по-специален ден.
Само момент на истини и 'неволно' преоткриване на мръсни тайни.
Мисля само за това, че си излежах присъдата за вярата - отново съм на свобода и за това, че той все още е зад бетонните стени на собствената си съвест. Не всеки преосмисля грешките си.
Казвали са ми, че не могат да ме гледат в очите и да лъжат. Той може всичко.
И беше.
Но ми обявиха амнистия.

Като да гониш вятъра

Най-голямата от всичките истини е тази, че умираме сами.

Без значение с кого и колко сме споделяли, без чужди ръце около торса, но с музика в ума. Сладко-горчиво, трудно за преглъщане и храносмилане. Такива са истините, аксиома. Без право на обжалване, пре-изживяване или оценка. И от всичкото се появява голямото ''защо'' на усилията да не сме сами. Прекарваме цял един живот събирайки следите и прегръдките на другите, обвързваме се по писани и неписани закони, делим на мое-твое-чуждо, докато не поемем последния си дъх в уединение. Точно както сме започнали.
Обезсмислянето на всичките ни смисли се случва, колкото и да затваряме очите си. От страх.
Иронията на живота. На живота и на самотата.

Законите на физиката в музика

Пианото под мен не спира, докато съм насочила поглед през прозорците.

Мисля само как цял един живот не побира тоналността на сетивата. До мажор, си минор, легато, стакато, изкачваш се по стълбицата на нюансите и оставяш всяка молекула да попие момента. Били сме енергия, трептим с различна честота, няма материално и безплътно, само вибрации. Кой ще каже къде се намира истината, щом не знаем от какво сме? Но пък знаем, че сме чудо, или пък трептим в такова - наречено живот.
Няма как да преживееш всеки допир на дъждовната вода, потръпването от студа, настръхването на прозрачната си кожа, всеки есенен полъх на канела, тиква и парфюм, няма как да видиш всичко - и пърхането на нечии мигли, и танцът на умиращите листа. Няма как да чуеш всеки детски смях, всеки шум от вятъра и тропот на колела. Но побираш в себе си милиони от тях. Изгряваш и се изваляваш, умираш, и се прераждаш, като чудо. Защото си.
И ще бъдеш.
Жив.

Малко е късно

за разборки, за сочене с пръст на виновни и невинни, нападатели и жертви. Победители и победени. За съжаление, носталгия, за "трябваше", за оправдания, връщане назад.

За каквито и да е отчети.

Не мислиш ли?

За тихата лудост

Има невероятни неща, да. А може би е само едно, но пък е най-невероятното: колко ограничени могат да са хората.
Приехме да сме оградени от закони, оковани от морал и най-страшното - ограничени от собствените си възгледи. И не мога да разбера кое е по-голямото зло - да си тесногръд, или да живееш сред такива?

Обзема ме тихата паника докато се самозасипвам с въпроси, защото аз се рея в безтегловност. Очите ми търсят, но не бързат да открият земя. Чакам обетованото, незавладяното, докато ме обграждат с примирение.
Къде се спира?
Страх ме е да не обтегна твърде много кордата на лудостта и въображението, тя и без това е толкова прозрачна.

Welcome home

Ноември се прибира. Чувам стъпките и бурите му отдалече, нали ми е в кръвта.
Най-моят от всичките месеци, с най-сиво-сините небеса, най-златистите листа и най-проливни дъждове.
Ноември. За да покаже колко малко ни остава до старите закани за нови начала. Толкова дълго пътувам, че съм забравила накъде тръгнах. Добре че е големият атлас да ми напомня за многото пътища. Задрасках двупосочните, маркирах трансконтиненталните, обезличих границите, изхвърлих багажа и потеглих към неизвестното. Сърцето ми отдавна не служи за компас.