Преди ноември.

Започва да става студено.
Разбирам кога идва зимата по очертанията на въздишките си във въздуха.
Само че този път съм чиста, безпосочна, бледа. Като платно на което някой може да изрисува плановете си, всичките си "да"-та, споделените си зими и очакването на празниците още от есента.
Просто този някой се загуби по пътя, а компасът му отказа, докато много други се мъчеха да заемат мястото му. Но аз вярвам единствено на себе си и интуицията. Другите са ми в повече.
Сега имам само една възглавница, топлината под завивките е само моя, а вратата е заключена.
Заспивам в зимен сън и ми е добре.