Двулицеви сме...

... и черното е в повече. Тъмното в кръвта ни надделява, докато разрухата е най-силното ни оръжие. Срещу нас самите.
И най-важното е бетонът да е здрав, маските сложени, тайните заровени под калта на собствената съвест. За да спим спокойно.

UNSTAGED

И се вкопчваш в живота. Оставяш се на притеглянето да те улови.
Превръщаш всички нервни окончания в графити, всички сетива в гориво и всички цветове в изкуство.
С всяка секунда времето се съкращава, но нюансите нареждат своя пъзел. Във вечност.

Като котките

Режа си косата така, както ми се иска да разрежа кълбото от емоции, което ме преследва. Вече свикнах с промените. Съвсем безпроблемно и по инерция се преобърнах отвътре-навън, с опакото гледам на света и той в мене надзърта. Вижда и разгръща всичките ми пластове, цапа с кал безсрамно, докато не оглозга и последното парче гордост.
Тея днес припомни за животите на котките и поуките след падането. Няколко часа по-рано отново ме бутнаха отвисоко. Нищо, то и това ще премине.

Чудя се само колко живота остават на малкото търпение, нали е изчерпаем ресурс. Опитът едва ли пълноценно ще го замени.

На мушка

Няма нищо по-задължаващо от нереципрочното обожание.
От която и страна на копието да се намираш.

Keep it simple

Вали, за да се подготвя.
Вали, за да се пречистя.
Вали, за да се променя.
                          Отново.

Ще си пия чая с мляко(точно както не обичам), а бисквитката ще ми подслажда. Сутрин ще чувам стрелките на часовниците, ще чета ужасно скучен вестник, звукът на телефона ми ще е банален, дрехите ми сиви, само шаловете цветни, ще се смея силно, привечер ще се разхождам покрай Темза и ще се прибирам мокра. Ще си намеря котарак без име и достатъчно големи очила, които да ме пазят от слънчевата светлина и хората. Предпочитам да остана непозната, darling.
Защото знаеш, i'm like the cat here, a no-name slob. We belong to nobody, and nobody belongs to us. We don't even belong to each other.
А може би, някой ден ще му измисля име, но дотогава...
Лондон ще ми пасне идеално.

one way street

Понякога ще ти се наложи да изпиташ най-голямото разочарование, когато разбереш, че си бил прав.
Понякога сенките от миналото ще се връщат пред входната врата, ще хвърлят по теб обвинения и въпроси, докато ти се уверяваш, че всички ключалки са здрави, всички врати са залостени и всички стени - бетонни.
Понякога ще крещиш, ще позволяваш на мислите да те разколебават, ще се движиш хаотично, но тялото ти ще се спира.
Тогава и само тогава, ще си разбрал, че някои пътища са по-добре еднопосочни. И че разумът винаги знае.
Миналото трябва да бъде затрито.

Преди ноември.

Започва да става студено.
Разбирам кога идва зимата по очертанията на въздишките си във въздуха.
Само че този път съм чиста, безпосочна, бледа. Като платно на което някой може да изрисува плановете си, всичките си "да"-та, споделените си зими и очакването на празниците още от есента.
Просто този някой се загуби по пътя, а компасът му отказа, докато много други се мъчеха да заемат мястото му. Но аз вярвам единствено на себе си и интуицията. Другите са ми в повече.
Сега имам само една възглавница, топлината под завивките е само моя, а вратата е заключена.
Заспивам в зимен сън и ми е добре.

Опасна територия

Бях навсякъде.
Когато ме обичаха, затварях си очите.
Потъвах в себе си, разпръсквах искри и надежди,  подарявах усмивки, тайно поглеждах и ги връщах обратно на земята.
Намразваха ме, обичаха ме, вярваха и пак се обръщах към другата посока.
Когато ме обичаше, отворих прозорците на душата, разгърнах атласа си и го потопих в хормони. Давах, давах всичко, мирисът на плътта ми, зеленото на очите, чувствата запазени само за живота, изтръгнах корените си и го последвах.
И пак бях навсякъде.
Той пак се обърна и си тръгна тихо, незабележимо, точно както е дошъл.
Сега, когато ме обичаш, спри. Не се отгръщай, не преизпълвай дробовете си с надежда, не ме обвързвай с щедростта си, защото винаги след миг ме няма.
Не ме обичай, бях и там, изживяла съм си всичко vice versa.

Под мъглата

Ах, ах. Сладко-горчивият привкус на живота, само него не заменям. Не заменям жълтите листа, по които стъпват краката ми, нито пък слънцето, което си прокарва път през есенната мъгла. За топлина, дъжда си не заменям. Нито пък сълзите си за обичта.
Щастието е добре завито под многопластовата обвивка на простотата.

След като си тръгнах,

отпраших толкова високоскоростно и гордо, че сега ме е страх да се обърна. Да се върна. А трябва.

Глупачка, другия път внимателно преглеждай за забравен багаж. Сърцето не търпи завръщания.

but it won't mean nothing.

Миналото бавно се стопява помежду ни, разтича се по мястото, където му обърнах гръб, впивайки се тихо в земята.
Спокойно наблюдавам как моето някогашно "всичко" се раздава на живота, другаде, на повърхностното, на изборите си, превръщайки се в "нищо".
Липсата не те обзема, когато имат какво да навират в лицето ти, а когато сърцето пожелае. Ревността не надделява в този, дръзнал първи да си тръгне. Точно както обич не се връща там, където някога е горяла.
За любовта няма rewind, щом си я пратил в кошчето.
Тъжно ми е, че съм толкова безчувствена за раната, в която сипвах някога солта.

За дупките и вечерта

Само когато нищо не е наред, идвало "вдъхновението". Да, бе, да.
Говори ми се за празнотите. (Иначе всичко е окей.)
За тях и ми се мисли в пет часа, на свечеряване, докато се прибирам, а листата падат върху мен, само за да ми е хубаво. Мисли ми се и когато е станало твърде късно и таксито ме прибира към дома. Тогава най-лесно виждам всичко. Нищо, че светлините на фаровете и уличните лампи замъгляват зрението, нищо, аз пак виждам. Не е любопитство, а тъгуване по случването на живота. Иде ми да го обгърна тоя свят, целия, така както е притихнал посреднощ, да попия от влагата на въздуха и кротко да заспя.
Виждам някой да се прибира след дълъг път, някъде приятели да си говорят, докато кафето сгрява телата им, семейства се прибират след разходка, други заминават някъде. Времето не спира. Почти съм сигурна, че усетих да остарявам с минута, две.
И ме обзема "нищото". Не ми е тягостно, нито пък самотно, а просто празно. Припомних си как никой не ме чака никъде.  Усетих как празнотата ме хвана за рамото и ме обърна към вечерите.
Защото тогава е най-тихо. Показа ми, че дупката е някъде там, когато се прибирам, първа паля светлините на дома и никой, никога не вечеря с мен.
Едно знам - когато дойде време за промяна, ще ми е доста некомфортно. Точно защото:
Празнотите се превръщат в навици.

Via, via, via con me.

Събудих се от шумолене на листа и потропване на дъждовни капки. Пожелах си тишина.
Животът е прост. Много прост. А в това се крие красотата.
Без думи, без звук, само цветове. Може би затова така и не разбрах хората, които носят очила. Не може да скриеш така света от себе си, да му придадеш цвета на стара снимка и безличието на миналото. Живее ми се тук и сега. Затова не нося очила, пия кафето си с мляко, водата със сламка, заравям си пръстите в пакета с ориз, прегръщам рязко и се прибирам боса(само понякога.).
Защото...
Ме има. И няма да ме бъде вечно, затова. Мога да рискувам всичко, нямам си за губене нищо. Простичко и ясно.
А сега заспивам и вали. Пожелавам си дъжд. Точно както тишина.

Многото думи никога не са "за нищо"

Тук нищо не може да бъде сложено зад маска.
Това място е посетено над шест хиляди пъти. Малко повече от шейсет човека ме следят. Открито. Минимум шест пъти влизам и излизам, безпричинно, ей така, колкото да имитирам дейност на "блогуване". И ставам все по-неразбираема, все по скрита, все по-трудна за четене. Иска ми се да предложа нещо интересно, полезно, практично.. а в същото време давам само думи.
Но всичко в този свят си има значение. А думите са с най-много смисъл. Не са малко. Много са. Всичко даже.
Само толкова ми е нужно, за да запаля газта. Само толкова, за да си тръгна, да остана, да обичам, да се отрека, да се преизпълня с вяра. Да действам.
И докато други вливат думи в мен, аз ще имам какво да кажа. Както на заветните 60, така и на себе си.

Ако това не ви стига, слушайте поне този човек.

London calling

И ето, че водите на Темза прииждат, за да залеят душа и тяло, за да приютят, макар и временно. Все още стоя на моста и чакам търпеливо, докато очите ми безчувствено отмерват стрелките на Часовника. Не е моето място и не е моят дом. Но е моята крепост, която ще ме предпази от посредствеността. Вярвам.
И не толкова защото искам, а защото трябва. Казват "остави се на течението". Ще, ще. Остават месеци. Броя и се надявам да се случи. Спасението.
Чакам Темза да ме повлече.

Smoking kills

 
И как ми се иска да беше като с цигарите - никога да не съм те започвала.