С вкус на ванилия и с топлина на слънчев лъч

Често думи на майка ми се връщат когато най-много имам нужда. До скоро не вярвах, че ще започна да изричам това, което толкова много дъщери отказват да признаят за истина: "...майка ми беше права."

На прага на заветните 20, аз откривам себе си по-ужасена от всякога - за живота си, за пътя си, за всеки правилен или грешен избор, който си позволявам да направя. Много пъти съм казвала, че в очите на майка си, съм виждала повече приятел, отколкото родител или възпитател. Така се стекоха обстоятелствата и животът ни даде само тези роли като опция за спасение. Не твърдя, че това е най-добрият начин да отгледаш детето си, но за мен беше изключително ценен. В многото ни разговори, често съм чувала колко съжалява за детството, което не е успяла да ми даде. И все тези думи се връщат при мен, а на мен ми се иска само да знаех начинът, по който да я убедя, че няма нито един лош път по който е поела и нито една грешка, която да е направила спрямо мен. Не мога дори да преброя пътите в които съм падала, а майка ми ме вдигаше, бършеше прахта и отново ме изпращаше на война с живота. Не мога да преброя и начините, по които ми е показвала, че никога и при никакви обстоятелства не би ме изоставила.
Сега, когато се чувствам най-сама, спомените от детството ми се връщат...

Ваниловият сладолед с шоколадова коричка, който си купувахме неделя на обяд, ресторантите, в които сме прекарали следобедите си, само ние двете, говорейки си за всичко, филмите вкъщи в късната лятна вечер, подкрепата във всяко едно начинание, за всеки страх или желание, празниците, на които ми е давала това чувство за дом, което и до този момент е най-важно за мен, съветите, които са водели съдбата ми в правилната посока.. 

На същото това детство, което тя вижда като черният облак, надвиснал над миналото ми, аз гледам през цветните очила и виждам нещо, което ми носи усмивка и меланхолия. Да - истина е, че усещаме нещата по различен начин. Аз предпочитам да си спомням ярките цветове на лятото и едни от най-хубавите си години. Боли само това, че нищо никога няма да е същото. Нито вкусът на сладоледа, нито трапчивият черен чай, изпит някой следобед на терасата, нито морският бриз по пътя към къщи след разходката.

"- Ами това е животът, съжалявам, че е такъв, но е факт. Ти порасна."

Ами да. Пораснах. И ми се ще миналото да е вечно настояще.

и се нося по течението.

[21:33] xxx said: "...до там не сьм стигнала още, да оприличавам буквите с емоции."
 
Колко вярно. Буквите, думите, обещанията подвеждат. Истинските емоции изискват истински действия.
Днес и музиката ми се струва по-лесна за понасяне. Може и да успея да си самовнуша, че всичко е самовнушение? Обичам опитите да излъжа себе си.

Миналото се връща.
С емоции, миризми, думи, музика, хора, очаквания, картини.
Удря ме изведнъж и сякаш изживявам всичко наново.
Не искам.
Даже хубавите спомени не си искам, те само ми напомнят, че всичко е преходно. Защо си спомняме? Прилича ми на някакъв извратен мазохизъм от наша страна.
Вече знам, че за мен най-трудното нещо е да си кажа
LET GO.
Всичко, което искам и трябва, ще се случи или се е случило. Това да се ровя до безкрайност в изминалите събития, да се мъча да разбера защо едно или друго желание не може да стане реалност, да се самонаказвам, да разбирам неразбираемото, да разплитам завързаното... е безсмислено..
Винаги се опитвам да подреждам нещата. А оказа се, промяната наистина била неизбежна.

Оставям дъжда да отмие следите ми.
Кой би помислил...

За компромисите

Знаех и винаги съм знаела.
От малка са ми повтаряли как компромиси трябва да има и от двете страни, за да вървят нещата по възможно най-гладкия начин. Животът ти идва с едни такива ясни правила, неписани - да, но още с появата си, ти ги приемаш. Подписваш се за това още с първата си глътка въздух.
Компромиси.
Със себе си, с живота, с родители, приятели, съседи, работа, мечти, любови...
Искаш - даваш - получаваш - вземаш - ограбваш - разочароваш - извиняваш се - дават прошка - пак искаш - грешиш. Очакванията ни понякога не са оправдани. Всъщност в повечето случаи не са. Има дни(или пък нощи), в които успява да те нарани дори този, който умее да улавя тънката нишка на мислите ти още преди да се е проточила в ума ти, да те разсмее преди края на историята си и да разчете сълзите в душата, дори да не са напълнили очите. Тънка е линията на компромиса със себепотъпкването. Учиха ме, учиха на всичко, но това така и не разбрах - кога загърбването на достойнството става първопричина за поредното разочарование?
Извиняваш се - прощавам - егото мълчи. Тук обаче знак за обратимост няма. Движението по този път е еднопосочно. Кой ще каже кога е редно да приема разкаянието? Мразя това, че в този живот всичко е относително.
От мен да мине.

Все тая.

Не знам как се започва разказ за неизказаното. Трудно разплитам кашите в главата си, а може би затова и стават все по-сбъркани и наподобяват някакъв лабиринт. Не ми се пише красиво.
Всъщност изобщо не ми се пише. Просто зная, че ще ми олекне, а дори не съм от личностите дето си водят някакъв дневник и размазват мастилото със сълзите си. Имам нужда да говоря, имам нужда някой да ме чуе, но да не разбира, да слуша, но да не ме съжалява... не ми трябва ничий съвет за объркания ми живот, понеже си е само мой и ако ще правя фатални грешки, би трябвало да обвинявам само себе си за тях.
А уж трябваше да изживявам мечтата си... уж. Трябваше, но както майка ми толкова години ми е говорила-аз не съм възпитана за тази реалност. Понякога се дразня на самата себе си, пък и мисля, че ако виждах свое копие, щях да отида, да я наритам здраво, и да и се разкрещя.
Какво по дяволите? Какво си въобразяваш, че правиш със себе си и защо мислиш, че на някой му пука колко дразнещо перфектна си? Прелакираш се всеки ден, живееш толкова здравословно, презираш всяка гадна мъничка нередност, никога не закъсняваш, изпълняваш всяко обещание, независимо какво ти струва, решеш косата си в продължение на 15 минути, докато и най-леко повдигнатият косъм не отиде на мястото си, почистваш всяко незабележимо петънце, появило се върху бонбонено-розовата ти калъфка, ставаш винаги с десния си крак, отваряш широко прозорците, усмихваш се на утрото, за да започне идеално, а после протестираш срещу озлобените личности, които срещаш всеки ден, срещу безчувствието, глупостта, ленивостта им...  А перфекционизмът е поредната крачка към самотата.
И светът ти го връща тъпкано. Твоето идеално Аз може да си живее спокойно, ами да.. защо да не. Просто да си оцелява някак там.. в глупавата държава, пълна с егоистични, намръщени, завистливи, озлобени душици, чакащи поредната клюка, живеещи само за да задоволяват дребните си примитивни нужди. Страх ме е, че и светът ще се окаже такъв.
Поканиха ме утре да говоря за живота на такива като мен - деца от смесени бракове, живеещи и опознаващи и двете култури. Никога не съм лъгала, няма и да го правя. Мразя това място, мразя хората тук, защото съм виждала други. Виждала съм хора, които въпреки проблемите си, намират начин да се усмихнат и да ти пожелаят приятен ден. Хора, които си вършат работата съвестно, които ти помагат безвъзмездно, чиито ценности са се запазили дори и в този жесток свят. Хора, за които НЕ Е едва ли не смешно това, че искаш да се събереш с цялото си семейство всяка неделя, само защото домът е свят... Не искам да обиждам никого(ако изобщо се намери кой да чете всичките тия душевни терзания), просто ми се говори. Нямам претенциите, че живея дълго. Да, малка съм, даже сигурно и глупава. Хубаво.. все тая. Може и нищо да не разбирам. Само знам, че тази страна ме задушава. Убиват ме малодушието и примитивния живот, сбърканите идеали, безсмисления инат. Не зная дали ще мога да подредя бъдещето си (понеже нямам богати родители, а даже и да имах, нямаше да си позволя да съм им в тежест), дали ще си намеря работа, дали ще продължа да уча това, което съм мечтала или ще ми се наложи да замина и да изоставя желанията си, попадайки в капана на глупавата българска система-ПАК). Не зная дали ще остана тук и защо толкова ми се иска(ше?) да живея в България. В София. Пустото му сърце не слуша, а разумът се оказа слаб. Точно сега, в този момент ми се иска да се махна. Да започна нов живот някъде другаде, дори и това да значи да хвана глупавото си сърце и да го смачкам здраво, докато не спре да мрънка. Глупаво момиче съм, много глупаво. Мразя перфекционизма си и неспособността да живея в тая каша.
Не ме разбра нали? Аз и не искам, животът си е мой, аз ще си оправя проблемите. Все тая. Просто поредната претенция на идеалното ми аз. Може и него да успея да смачкам някой ден, кой знае.

Танц

Винаги съм искала да споделя танц, на фона на песен като тази. С някой, когото обичам. Някой, който ме обича. Този някой, с когото ще си отворим бутилка отлежало уиски, ще се насладим на кутия сладолед за десерт, ще ми разкаже как е минал денят му, може би ще проведем някой безсмислен спор, ще се посмеем. Този някой, който ще пусне музиката, ще ме придърпа към себе си, за да усети аромата по кожата ми, ще се огледа в очите ми, ще прокара пръсти, възхищавайки се на мекотата на косата ми, ще ми прошепне тихо най-нежните думи, ще ми подари най-чаровната си усмивка и ще ми позволи да отпусна глава на силното му рамо, отвеждайки ме далеч, в друг, магичен свят, където въздухът е пропит с мириса на парфюма му, където ще съм най-желана, най-обичана, избрана. Където той ще пази всички цветя и въздишки за мен. Някой, чиято прегръдка ще ми носи достатъчно топлина и спокойствие. Сила. Аз, той, музиката и приглушената светлина. Другото е само тишина. Защото наистина вярвам, че тези които се обичат, си казват най-истинските думи, без да говорят.

А как ми се иска да вярвам в скромните копнежи на сърцето си. Май е време да запаля светлините.