За пръв път от цяла една година, тази вечер видях, че звездите са си на мястото(необикновено за края на есента). Октомври го няма, той не е месец, а просто прелюдия към ноемврийски дъжд. Може би затова нищо не се случва, нищо няма. Просто не е време, а аз все по-спокойно приемам.

Ако можех да вярвам в приказки
щях да повярвам
че всичко съществено днес
ще е прахта на утре
щях да заспивам малко по-лесно
и дните бързо биха си тръгвали
Баща ми често обещава
всичко ще е наред
и аз го казвам
и двамата го мислим
и двамата всъщност не вярваме
наследството тежи

Пътеводител

Обичам да търся и купувам куфари (почти толкова, колкото самия път). Винаги са тежали, не толкова физически, но достатъчно за да ми пречат да дишам. Сега вървя по топлата земя на Франция, преди да оставя дъждовете на Острова, да се извалят над мен. Държа пътеводител за Нова Зеландия (може би е карта към бъдещето, с малко късмет, кой знае) и пътувам без чувството на липса, без усещане, че оставям нещо зад себе си. Нещата са съвсем други, далеч по-реални от преди две години. Не приличат на мираж и освен мъглата рано сутрин, всичко останало е различно.
Не е по-добро, просто е по-осъзнато. Защото сравнения отдавна не мога да правя, а и не искам. Понеже открих, че нищо не може да бъде заместено, но може да бъде обичано по-различно.
Осъзнато е думата, да.
Пораснах.

отдавна съм се предала на всичките си желания

пълноводна съм станала казват

все по-достатъчна съм си

и докато светът се върти и есента му умира

аз се връщам за живот

сърцето ми всъщност бие равномерно

не потъва както преди

не съм се борила за никого от много време

не съм очаквала

само моите летви останаха за прескачане

и съм по-цветна от всякога

от много, много време

живея за себе си

и разделно обичам

Уча все още къде са границите на разтегленото време и мразя всичко, в което се е превърнало. Няма да забравя какво съм очаквала (наивно), всичко казано и избледняло с дните. Все още онази със слабите колене се връща понякога. Кара ме да потъвам на дъното, моли се за всичко, от което съм бягала.
Написаното, казват, отминалото, затритото, заместеното, не се връщало. А всичките й часовници все назад вървят, пътува с тях във времето, за да си строи бъдеще в миналото. Много километри се събраха, дъжд се изваля, а небето все такова затъжено, тежко над нея остана. Идва, за да ме помоли, за пореден шанс, но е мой ред да ме няма.

сезон за размисъл

мъглата сутрин все по-тежка e за вдишване
пренаписвам истории
преписвам
нечестно играя (не съм такава)
накрая чета все еднакъв финал
нали уж с друго мислене
друга история се рисувала
редувам цветовете си в палитра
себе си не припознавам
но потъвам
топя се в червено
затворено
златна
есента ми
сезон за размисли и чувства стана

контролът
над себе си
над другите
е просто превъзходна степен
на анализ и разбиране
съвсем не е
като да не искаш
като да обичаш
като необичане
или пък монопол
просто средство
позволи ми
да те водя

П(о)люсът

Само под разплакани небета, идват дните ми на промяна. Като домино се нареждат щастие и липса в едно, черно-бяла съм. Само сега има избор - от онези чиито последствия се влачат цяла година и я правят тежка за понасяне без малбек за вечеря. Затова пък отговорите отдавна не са двуцветни и измеренията на един и същи въпрос се променят многократно. В листа ми с един плюс и много минуси, положителното надделява. Несъразмерни са логиката и инстинктите, а щом контролът го няма в този дисбаланс, си задоволявам дивото.

Нещо трудно, но красиво в сивото започна, усещам.

и аз не обещавам

От много време плановете нямат значение, думите също. Много обещания се разпиляха
и не посмях да ги събирам - страх ме беше от повтаряне на една и съща история до безкрай, винаги бягам от този сценарий. Оттогава живея за себе си - петнадесетте минути слава на самотата. Толкова са се свили големите проблеми пред едно чисто бъдеще, просторно вакуумирано в сравнително малък живот, стига ми колкото спокойно да дишам. Всичко нужно е останало, докато другото някак само се изплъзна с времето и остана незабелязано. Нямам задължението да бъда нещо и все още съм тук.

не е добра идея ми стигна
за да го направя по моя начин

за да е различно
неприемливо
и да разбера

за черната дупка

между сърцето и разума
всепоглъщата
бездънна

не питам
защото не искам да знам
но искам само да опитам
за да мога да си тръгна
не с въпросителен
а с точка
иначе не зная как

На път съм, пристигам там, където винаги съм чакала себе си. Има още време до точката, но засега пускам бели платна в празни стаи, шаря и откривам простотата на величието (и величието на простотата). Щастлива съм отдавна (незабележимо, щастието ми все такова - тихо) - получавам всичко това, което не съм очаквала, но зная че искам. Така работи времето, разбрах, че не е нужно да чертаеш карти. То теб води, не обратното. Усещам различни вкусове от хора и места с различни пластове, различни цветове - все по-богати и наситени от предишните.
Добре направих, че се пуснах и приех, припомням си, и си благодаря.

да ме разтърси искам
нещо из основи
да ме построи наново
без уговорки
в три след полунощ
сладолед и звезди
тихото на улиците да зашие
от край до край
светлините им да забоде
само в моето съзнание
да ме провокира
и събуди
нещо
искам

Със септември искам да се прибера, не на мястото, а в усещането за ванилия и полу-празни стаи. Почистени от всеки товар на една цяла година, която твърде дълго е затваряла вратата след себе си. Есента ме връща към мен, значи съм вкъщи.