Хромозомите ми
са се наредили,
тези дни,
тази година,
друго е.
По-леко,
приемствено
и търпеливо.
Уча се да разбирам
себе си
уча се
да не се боря
с природата.

Фон на фокус

Накрая всичко, предполагам, се свежда до приемане. На случващото се, на неспособността да се пребориш с някои константи, на това, че не можеш да изгониш, но можеш да укротиш дяволите си (или пък да ги пуснеш). Приемане на времето и промяната в него. На себе си. Въпрос на обикване.
Четох някъде, че е проява на егоизъм да очакваш постоянство, понеже не ни било в кръвта. А не са ли там очакванията? Летвите, които вдигаме и никой не прескача, там ли са, понеже иначе са навсякъде. И оказва се, сме толкова втренчени в тях, че не виждаме хората по периферията. А те, седнали някъде там, в незабележим background, чинно броят изгубените си минути и търпеливо чакат да се събудим. За да обичат безусловно.
Толкова за липсата на постоянство. Понеже е изобилие при едни и липса у други.
И понеже не можем да се сърдим, а само да се приемем двупосочно. Такъв е животът.

съвсем кратко

малко ми се иска да избягам
малко да съм с теб
малко да се преоткрия
малко да не мислим
малко слято и нечленоразделно
малкото да е за много
малко вечност в нещо тленно
малко диво безразсъдство
малък белег
на коляното на вселената
че били сме в нея
просто тупкащи
сърца

отдавна сме разбрали   
че бягаме от нещо всъщност нереално
пример сме
как се укротява примитивното
митовете сме разбили
водите си сме размътили
чак времето
безкрайно сме направили
и пак няма спокоен изгрев
все още сме на тера инкогнита
все още всеки ден е изненада
удоволствие изпитано разделно
всяко нервно окончание
се моли за плът
която познава
прощаваме си нощем
че ни няма

Погледни се отстрани

Разбрах, след толкова време, че някои силни усещания притихват, до размерите на нещо, което леко нагарча и ти напомня за миналото. Други си проправят път и нахално се настаняват до теб, приемат формата на голяма липса. Липса, която обуславя всичките прости и сложни действия, които извършваш всеки ден. Липсите не си отиват. Нещата от които бягаш, винаги те намират. Всеки път, когато слушаш страха или смелостта си, всъщност чуваш интуицията. И трябва да вярваш. Нещата, които се опитваш да изкорениш от себе си, са тези, които те държат стабилно.
Всичко, което си (плюсове и минуси), е там с причина. И страхът от новото, и авантюризмът, ревността, наивитетът, тишината, всичко.
Премахваш една от основите и всичко пропада.
После ти ли си?

кости сме всички

само прах ще остане

прах и права на времето

където летата се нанизали

като сноп сено

след тях и зимите

с всичко събрано привечер

годините са минали

а на гърба им

предците ни

градили са

надграждали

за нас са мислели

като за единствен смисъл

осмислихме ли ги

попитай

преди няколко лета

Донякъде лятото,

е всъщност опиянена пролет,
понякога.

Закъсняла и разлистена,
с малко по-различни вечери
и все по-тихи нощи.

Студена земя и горещ въздух,
под едно небе
се сгушили,
докосват се, и си шептят.
Леки са, а си тежат.

Разказват си приказки
за звездите горе,
за това как било е
лятото
преди.

трябваше да знаем по-добре
че не можем да се хванем
не можем и да спрем
колко пъти излъга
колко пъти прегреших
колко премълчахме
измежду всички пъзели
имаше частица истина
намери я отново
върни времето
назад

в детайлите

липсват малки подробности
като високи обувки
по мокър асфалт
рано сутрин
не до там перфектен
раняващ с всяка крачка
тежкият мирис на липи
и усещане за безтегловност
останало от миналата нощ
лекият въздух и горчивото кафе
пресичащите се линии на трамвая
заглушаващ звук
още в девет
липсва това
урбан усещане
отпреди две години
Лондон не струва.

Свободата
е висша форма
на чисто обичане
във всичките му варианти
бяла и лека
зависимост да бъдеш
независим
в оковите си
приемане
това научих
над всичко друго
пускаш за да имаш
ако обичаш другояче
не обичаш изобщо
повярвай

Теория и практика

Неведнъж съм чувала, че интелектът не ме спасявал по време на практика. Много пъти са ми казвали тази истина в очите, после сама си я доказвам. Сещам се, че имало разлика в израстването, някой каза веднъж,  за едни неща можем да сме подготвени, а за други съвсем нерешителни - така е. Зная неща, за които много дори не мислят. Посреднощ мога да ти разказвам за хиляди физични, биологични, психологически, политически теории, но в реалността се губя. Уча се да разширявам своя свят, изпитвам сама себе си, мналото също ме изпитва. Малко трудно възприемам всичките форми, които е трябвало да имам, но и това ми е дало нещо.
Затова ако сега ме попиташ дали съжалявам за казано и неизказано, за направеното, за въздържаното, пропуснатото, може би, то не - все съм се научила на нещо.
Помогни ми да науча повече.

по изгрев

лятото
се скрило
приседнало на клоните
чака
натежало
с дъжда тупти
станало е пулс
във вените на пролетта

мълчим си

така и не успях да се науча
да затварям очи за истината
да притъпявам сетивата
не мога да приемам
но и не говоря
всичко което виждам
не казвам
после не вярвам
зная само
как да измълча
всичките ни слабости
и пътя към теб
прекосявам го нямо

Състезание

Живеем в две паралелни вселени -

посреднощ е едно,

след изгрев е друго.

Надбягваме се и се гоним,

все още така -

полу-истински,

полу-честни,

двупосочно

и със себе си.

Колко време губят игрите

и колко печелим

от нанесените рани?

Какво ще е

когато победиш?

Защото

аз

се уморих.

Ако не ме разбираш, то е може би, защото често си противореча. Понякога съм дом, друг път не искам да мисля за къщи. Мразя морето, но харесвам лодки, освободени в него, мечтая за пясъци, казват ми да седна, но винаги лягам в тревата, обичам дъждът да е топъл, а чаят студен, не бягам, но все бързам да стигна първа. Или съм подранила, или ужасно закъсняла, няма да се извиня, но пък ти ще си знаеш. Няма да разбереш защо харесвам прахта (а то е просто защото си мисля, че нещо истински стойностно, може да се открие само под нея). Ще избера да усещам аромата на стари (понякога нови) книги, не на безкраен океан. Обичам дървени къщи, геометрични форми, Тиерсен в тях, небе на тавани и да ходя боса. Обичам и в минало, и в бъдеще време.
Това е почти всичко от началото на мен. Просто защото останалото е следствие.

Хищници

Щом първично ще ловуваме, ще наточа нокти, ще ни освободя. В хедонизъм ли ще вярваме? Свободата е висш пилотаж. Други сме на практика, когато никой не гледа, имаме се разделно. Различни сме, но еднакво се връщаме в клетката, на която принадлежим. А тя така ни устройва - и теб, и мен, по равно. Иначе ни няма. ходим по измислена права на времето. Има празнота, запълнена с мир и звуково пространство, докато всичко останало, извън дома е лов и трикове. Хубаво е, даже да сме хищници, перата и крилете ни почиват, едни върху други, не се нападаме, само се топлим в студа. Приемам примитивното.
И това е своего рода имане.

адаптация

към всичките дяволи
и всичките слабости
приспособили сме
себе си
към порочната страна на живота
към тихите трепети

бели лъжи няма
знаеш
всеки знае
но не признава

колко ни струват
щастието и честността
днес
двата полюса
на един магнит ли са
откога сме наопаки
питам