Rehab

Започнала съм да живея с малко, да пътувам с малко и да не изисквам вече. В багажа ми има ключове за поне пет места и телефон, който рядко звъни. Толкова. Дори дрехи не нося със себе си, даже това ми тежи. Мислите ми съвсем не са достигнали правилна локация, а тялото не знае накъде да бяга. Само разбира как иска все повече, нищо, че изхвърля също толкова от живота си. Не знам как стигнах тук. Не е черно, нито сиво, просто е различно. И просто някак не зная мога ли повече и до каква степен съм способна да се променям. Не зная на какво съм готова, даже моралните си прегради разнищвам, за да видя по-добре хоризонта.
Тръгнала съм към вкъщи душевно, тялото май ще последва.

Ride.

къде са ми връзките?
развързах ги, падам
и не зная къде съм
няма нищо за гледане
не остана нищо за казване
бързам да се открия
да разбера защо
и как се случва всичко
и може би тогава
ще намеря път
към теб

Щом се умориш

и искаш да се пуснеш
           когато разбереш, че силите не стигат
                         и усетиш чувството на безпомощност
                                       като грях, ти остава само да се бориш.

Без да зная

Когато си огледаш статистиката, виждаш много за себе си или поне това, с което анонимните са те запомнили.  Така става и когато важните разговори започват да се проточват повече от четири часа и две кафета. Удивително е как животът ни води на точното място и при точните хора, когато най-много имаме нужда от тях. Как напълно непознат може да те упъти в бъдещето по-добре от всеки друг и как местата, които мразиш, са същите, които те учат да бъдеш по-добър във всичко.
Силно вярвам, че свободата на действие е илюзия на егото.  Просто защото дори правейки това което искаш, действаш под напора на нечие влияние и на собствените си компромиси. Кой щеше да си ако нищо не те направляваше? Как щеше да знаеш, че това е посоката?
Ходя по знаци, които отдавна съм предначертала
без да зная.

ти гониш

понякога е нужно повече от тласък

за да те избута нещо от ръба

да те извади от абстиненцията

и скръбта в която си увит

да те накара да живееш

без зависимост

искам някой ден съвсем честно

да мога да погледна в очите ти

да премахна товара от плещите си

да кажа стига

и този ден дойде

Омлет

Има един специфичен страх,

когато започнеш да виждаш.

Страх те е да гледаш,

да гледаш и да вярваш,

че можело и иначе,

и без теб може.

А може и никога да не те е имало,

да има безкрайност само в главата ти.

Може ли?

Омлетите ми тези дни

 все стават златни,

цели както никога.
Научих и това,

кога ще се науча

да запазвам цялото

във всичко

без да ме е страх?

Все чупя.

Пътувам

Гложди ме мисълта за пропускането. И може би желанието ми да видя всичко, убива възможностите ми да създам каквото и да било. Нищо, че и това не знам. Не знам какво точно целя да създам, понеже все съм липсваща. В градовете от миналото си, в живота на хората, дори в някои моменти, в които всъщност присъствам - пак ме няма. Научих този номер от малка и го прилагам успешно повече от двайсет години. Разтягам се между спокойствието, което умората ми изисква и неизживяното, което все още ме привлича. Искам да си намеря мястото, а знам, че не желая да пускам котва. Искам и Нова Зеландия в зимно утро, и Лондон в следобеден дъжд. Може Рио по залез, Ню Йорк посред нощ или Париж пред разсъмване. Страх ме е, че не обичам достатъчно пътя, който съм си избрала. Или може би никога не съм избирала все още. Страх ме е, че никога няма да се установя,
признавам.

по последно новолуние

 

за ловли снимката благодаря на Тея

дяволите по тъмно излизат

да си броят жертвите

еднопосочно обичащи

прегрешили пред себе си

търсещите утеха

във всичко временно

и забранено

бяла котка съм отвън

отвътре черна

Вечерна критика

Все по-често откривам, че хората обичат да изказват мнението си за всичко, което не би ги засегнало косвено. И като по ирония, точно тогава, считат, че са експерти. Грозно е, толкова е грозно... когато не си стъпил в нечии обувки. Докато не ги разходиш и не изрисуваш с тях успоредни прави върху картата на някой град, после перпендикуляр до кръв. До болката, докарала го до безизходност, до стените, които някак си разбива. 

После спираш и разбираш, че грешиш.

Критици винаги ще има.
Само не ги слушайте.

Feeling the blues, that's all.

Имам стая на последния етаж. Цялата в лилаво и дантелени завеси, през които лятното слънце рисува. По килима ми още се виждат петна от маслени бои и червен лак за нокти, които така и не изтрих. Имам тераса с гледка към детска градина, от която още в осем се разнасят викове и събуждат задомените гълъби на покрива. И море има, нищо, че не го обичам и го виждам рядко, има го - десет минути и съм там. Когато ме обземе страх или просто безсъние в пет сутринта, сядам на пода в кухнята с огромна чаша кафе и слушам стрелките на часовника. Изгасят и последните улични лампи, а сивото небе все още се извалява над тихия град. Семейството ми непробудно спи...

Имам всичко.
У дома.

Жената днес

Не трябва, не трябва, не трябва
жената да се примирява с нещо по-малко от всичко.
С мъже, които не отварят вратите
и носят диаманти, вместо цветя,
забравят дати и не гледат в очите.
Една жена не трябва да е празна,
да говори много, искайки внимание,
да се моли и да гони,
не е истинска така.
Не трябва да е без задръжки,
без такт и умисъл,
Грейс и Одри се засрамват
от това, което виждам.
Научи се да кръстосваш крака
и да си плащаш таксито
до вкъщи.

няма как да знаеш

в кой ъгъл на нечии мисли се намираш

но в моите си

и шоколадът, и солта

красивото и грозното

на една и съща страна

точката и многоточието

на недовършена история

и кръстът, и живата вода

опитоменото и дивото

розата в градините на  Queen Mary

лисицата за принца

зрънцата за Амели

още те има

в мислите

и...

цъфтях

бих искала да видиш
как се старая да съм друга
да бъда по-добър човек
малко по малко
изтъкавам се от промени
по-различна съм от вчера
опитвам да не робувам на себе си
на първичните инстинкти
на страховете си
на неразривната зависимост
към това което беше
нищо. минало свършено.
прежда не остана
от толкова създаване
на нещо нереално
не съм аз
ако нямам
тъмна страна
не съм добра
сама

Не искам да виждам

  Има няколко неща, които тайно зная, че сърцето ми няма да издържи, още по-малко пък да приеме. Наясно съм, че ще се срина, щом видя много по-малко страшни неща, от тези, които съм виждала. Обръщайки се назад, си мисля в какъв противовес на логиката съм изпаднала, за да се страхувам от загубата на това, което съм нямала.
  Спомням си опустял нощен плаж през лятото, когато с плач търсех нещо, носещо далеч по-скъп спомен от цената си. Да търсиш в тъмното с часове е сигурен знак за това, че не искаш да приемеш реалността. Във всеки един смисъл. Казват, че колкото повече се опитваш да опазиш всичко, което обичаш, толкова по-бързо и лесно ще изчезне.

  Пример съм за намирания и загуби, за това как от страх, удавяш всеки шанс за пълнота на щастието.
Страх ме е по малко да гледам, да вярвам, да се моля, да спра да се надявам,

страх ме е, че всичко, което видях да се изплъзва от ръцете ми

и ще видя как изчезва напълно,

може би е истина.

броя си и черните дни

без.теб.