някой да мълчи

 

Имам си музика за всичко. Включително и за дни като този. 

  Дни, в които замирисва на дъжд и на ново. От онези хубави промени, които носят със себе си облаци успокоение. Че не е краят, малко желание, много надежда има в нещо толкова красиво. 

  Дни като днес, когато и въздухът, и аз тежим, ми става твърде самотно и тясно с мислите. И не мога да различа какво е - есен ли е, пролет ли, само чувам стъпки по сухото към мен..после се отдалечават. Искам да говоря, говоря, говоря.. но този път някой да слуша. Егоистично искам да разделя тежестта на две, защото така или иначе, тя с времето се трупа. А за някой по-цял от мен, товарът е нищо.

Какво ако чуе за времето, което така бързо минава,
за многото разклонения по пътя,
за забързаните хора, които не знаят къде отиват,
за теб,
за мен,
за разликите, за тежкото на живота,
за иронията, несправедливото, неравенството, мечтите, простотата на красивото, многозначните знаци, дългите изречения, неказаните думи и още, още много има друго, за което някой трябва
да послуша..
и ако това са твоите стъпки..
спри.

Моли се, бягай, не обичай.

Когато започнеш да се молиш, виждаш колко си чуплив,
виждаш края, истинският, без да спреш този бяг към него.
Защото не си застрахован от лъжи и напускане. Нито пък знаеш кога последното наистина ще е последно. Молиш се да няма сенки, които те преследват, да не се връща, свеждаш глава, за да се слееш незабележимо с тълпата. Страхът да се изправиш пред кошмарите е да се окажеш в поредния такъв. Параноята която те обзема е като съдбата. А така лесно се бъркат тези двете неща, особено ако чувствата ти замъгляват пътя.
Когато видиш, че се молиш, че стискаш длани, впиваш нокти и стягаш всеки мускул до безсилие..
когато обвиненията са разпръснати по пода..
не ти остава друго,
освен да си тръгнеш
и да се надяваш, че няма да те последват.
Защото всеки следващ удар е малка смърт на сърцето и надеждите,

 тайно скрити от човека стоящ на терминал "изпращащи".

**

понякога
ръцете, сърцето, тялото, са различни части от едно цяло.
отделно, разделено по принуда.
понякога
така става.

Нищо не знаеш

Нека се разберем нещо - аз не зная коя съм, така че за теб следва да е непосилно да ме разбираш. Като държава без граници. Не налагам ограничения, хора емигрират постоянно - по мое желание. Изхвърлям ги от леглото, живота, деня - щото в мислите ми никога не се задържат. Не приемам постоянно гражданство, защото съм цялата проекти. Въртя се около себе си, променям всичко механично, вече не разпознавам образ в огледалото. Само случки, slow motion, ничия съм. Градя се, надграждам, после руша. Не съм знаела това за себе си, но какво ли и знам? Затова няма тук да намериш линк към "За мен", няма цък към разбирането ми. Или ме приемаш, или не. Или си избрал да останеш, или те е дострашало. Не обвинявам, не придърпвам към себе си. Имам всички (и всичко) нужни, за да съм с грам по-малко сама.

Спри да мислиш, че четеш и разбираш, че чуваш, докато само ме слушаш, защото дори аз понякога греша за себе си.

Аз <З София.

По повод този пост, Бени както винаги точна и изчерпателна.
Но ми се иска да кажа и друго - Студентски не е София. За тези, които говорят без да знаят. За тези, които уж знаят, а не разбират. Няма общ знаменател.
Държавата е боклук, който скоро няма да бъде рециклиран - факт.
Но това, което има там, това, което този сбор от традиции, ценности, странности, възгледи, култура, общество и мечти са изградили, е несравнимо. Не-българско, различно.
София наистина диша. Няма знак за равенство между тежестта на опростеното мислене и магията на този град.
Ако си затвориш очите за грозното, ще усетиш как София тупти, бушува, живее под полите на Витоша, по-прекрасна от всякога, по-различна от всичко тук. Но за това се искат сетива, изостри ги до всичките им граници и малко след тях.

На колко се чувстваш?

Имало и хубави неща, светът посреща новото начало. Докато се мъча да не чувам и виждам едно, друго съвсем различно се разтваря пред мен. Не можеш да заглушиш някои звуци - също като тези на птиците, просто не става. Затова повтарям как всичко тук ме задушава, толкова е низко. Цитират ме, чак срам ме хвана. Какво знам аз? Нищо. Питат ме какво искам, ами нищо не ми и липсва. Нали сами си правим живота(може би затова бягам от тук)? Но аз пък мисля, че той оформя нас. Щото на двайсет не е като на петнадесет(ще ме прощавате, ама е така, и сърцето, и умът различно мислят), а на четиресет и седем не е като на двадесет, поне мама това каза. Мама знае най-добре. Кръвта не лъже, не примамва, дава само помощ за живот. Иска ми се да се вслушвам в шумоленето и по-често, някои грешки можеха да бъдат избегнати. Но тогава пък нямаше да се чувствам на колкото съм. Точно. Нито секунда по-малко. Затова нямам нужда от показност, от пошлост, среднощни мъгливи спомени не ме привличат, не съм другите. Точно затова, радвам се на пролет, на сладки целувки и когато някой ми пази тихо. Сега чак разбирам, аз съм на колкото съм и нито ден в повече мъдрост.