you

You just make it hard not to believe in destiny, he said.
Now i repeat the same.

There are bridges we want to destroy for certain, but some memories we can't.

И все пак.

''Животът на всеки човек се определя от собствения му избор. Първо ние правим избора си, а после изборът изгражда нас.''
От едно нещо винаги ме е било страх най-много и това е собственият ми избор. Сгреших ли, трябва ли, лошо ли е, или пък правилно постъпвам, ще съжалявам ли?
През последните дни си задавам все по-често подобни въпроси, все повече неща извикват нежелани спомени и карат кожата ми да настръхва, и стомахът да се свива.
Съжалявам за неслучилото се.
И ако можех да върна времето назад, щях. Щях да говоря(независимо какво рискувам), щях да действам, щях да съм по-смелата.
Но не бях.
И не знам за добро ли беше, или пък не, но така или иначе, никога няма да разбера.

И все пак..
..съжалявам, че те няма.

Без прибързани изводи

Много лесно се хвърля кал върху това, което искаш да видиш. Това, което те заслепява. Първичния инстинкт, егото говори. Колко малко даваме от себе си, за да можем just to fit in в обувките на другия. Никакво усилие, пък и защо? Нали е важно да превържем нашата си, наранена страна, която така грубо е ожулена. Няма значение, че противоположната кърви.
Животът не е плосък, оста не сме ние, има толкова много причини, за които не знаем, толкова много умора, която не сме усетили.
Лесно е да се отнесеш с неразбиране към това, което не си усетил.
Пожелавам им усет, значи.
И дано стане по-скоро.

Пет

Бум на блогърски писания за благодарност.
Задавам същия въпрос на Google и той ми отговаря с изречение, отново с въпросителен знак накрая. Пет. Само пет неща, за които да съм благодарна.
Изглежда лесно, но изисква внимателно премисляне на ценности, като започнеш през семейството и стигнеш до съдбата. В противоречие на датата, обаче, на мен не ми е благодарно. Не е денят и не е времето.
Едно, че не ми е благодарно за хората. Трябва да е материалното, вещите, ненаситността.. но са те. И всеки ден ми се доказва в какво сме се превърнали, колко много от себе си сме изгубили по пътя към ''повече".
Две, че мразя скоростта на времето. Смътно помня цитат, който казваше колко хубаво би било да има нещо, което да запечата в бутилка мириса на спомените, за да не си отиват никога. Няма да повярвате колко бързо минава животът. Чувала съм това толкова пъти и в нито един, мисля, не съм го разбирала истински. Но сега знам.
Три, че светът ни се обърна. Че на бялото, казваме черно, че доброто е лошо и обратно. Четири, че обичаме да говорим твърде много. Думите са от значение. И казаните и замълчаните, всичко е важно, а на нас усетът ни се губи. Губи ни се щастието, вкусовете, цветовете, небето, земята, сънят, шумът на тревата, росата по венчелистчетата, допирът на чужда длан, камъчетата по стъпалата, мирисът на дъжд, животът ни се губи - това пето.
Неблагодарни сме. Неблагодарни сме и толкова.
Колкото и да говорим, колкото и да наизустим.

Enter a word here.

... ми казва речникът. Но думите ми се губят, а смисълът пропада с тях.
Броя си наум дните, до нещо, което не знам. Мисля си също, че всички сме имали по нещо. Нещо неизказано, но написано, така хубаво разчертано по ирисите на очите. Имаме спомени и хора, загубили се някъде из тях. Имаме дестинации, към които никога не бихме се завърнали, а също и текстове, които само сме посветили.
Но са останали непрочетени
неусетени
неразгадани
И да - има неща, в които всички сме еднакви. Нищо, че не си ги признаваме на глас. Има ги.
Има думи, които всеки от нас е пропуснал да каже на някого. Но и това не признаваме.
Имаме си и съдба. И когато в някой ден, две се пресекат, нищо няма да е било напразно, текстовете ще се препрочитат и ще общуваме не с думи, а само със сетива.
Защото за тези неща, аз думи нямам, имам само музика.

Нищо не се е случило

 Блогът ми става на годинка. Ама аз няма да го отбележа, пък и  нищо няма да си пожелавам..

 

Само да има втора :)