цъфтеж

[Dew Drops on Peony - Hanne Lore Koehler]

искам да видя света
така както виждам
себе си
с многоликите сезони
но и с хронични валежи

точно като него
нагазих в дълбокото
на бурите
на инат се разлистих
в сърцето им

Търся се

Отдавна не съм спирала, за да осмисля посоката която следвам. Може би от липса на веме, може би от страх, че нещо ще се случи, че ще сложа питанки след всичко казано. Къде съм? Всъщност това е единственият въпрос, който винаги ме е преследвал. Понеже не ме е страх да бягам, нищо друго не е останало.
Сега обичам, живея и дишам една идея, непознато ми е, нищо, че се чувствам у дома. Кой би помислил.. някога, някъде ме предупредиха, не си спомних. Броя си дните до другия юни, когато ще стигна края на задънената улица, по която тичам вече с години. Противореча си и не правя планове, малка война със себе си. Ще спра ли да ги обявявам някога?
Затворих ли атласа завинаги?

морал

често липсвам теб и чакането

ускореният пулс зад ъгъла

където ме посрещаш

и все ми напомняш

колко слаба мога да бъда

щом ти си ми преграда от света

надничам през врати

и все си мисля

че ми е все едно за правилата

които някой друг ти е писал

понеже знам колко е просто -

невъзможно е да убива морала
всичко което те прави себе си

всичко което желаеш

с него

учим се да събаряме прегради

слънчеви зайци

(source)

ако можех да върна
слънцето през процепи
отразено във водата
оранжевото на залезите
ожуленото по коленете
червеното по покривите
миналото свети
в непознати цветове
всеки юни
всяка сутрин
в минало време

Как разбираш, че е приключено?

водиш диалог в мислите, докато реално стоиш пред бетонни стени, когато емоцията приема формата на физическа болка, безизходността, неизбежното осъзнаване на невъзможността за промяна, монотонността на времето, последното изчерпано н-е м-о-г-а.

аз така напускам.

На теб

  Не си спомням кога точно започна да се трупа този страх у мен. И не зная защо не съм ти казвала досега, нито пък защо закъснях с всичко останало. Може би с минаването през толкова много врати, след затварянето им и чакащите други, престанах да се надявам, че някога ще мога да се спра. А когато не вярваш, затръшваш всички врати прибързано. След твоята стоях. Достатъчно дълго, за да те обвиня няколко пъти и размисля още толкова, за да се опитам напразно да разбера, вместо да приема. Трябваха ми толкова много опити да обърна всичко наопаки, за да разбера, че е точно каквото изглежда. И приех.

Приемам само щом обичам, научих.

  Сигурно щеше да бъде различно и времето, и мястото - щяхме да сме други сега. Ако всъщност всичките тези пъти бях казала истината, може би щеше да ме разбереш. Защото колкото и да не го признавах, ти слушаше. Но не съм добра с истините, все са ме нападали, не ме обичат, а аз се пазя.
  Не че бягам, не че не искам, просто е навик и защита.
  А ти ще ми простиш, зная, че не мога да преодолея себе си.
  Все пак се разбираме, от толкова, толкова отдавна -
   без думи.

Y.