darker colour

животът рядко е в черно

но е понякога

натежал с пръстта на раменете ми

какво контролира всичко

което ние не можем

да задържим в ръцете си

да променим в съдбите си

някой ден,

нищо от това няма да има значение,

казват,

само ние оставаме

да оставим нещо малко

след себе си

зеленото на липите
е нюансът на сърцеболене
застоял въздух
под натежали цветове
вечери които си отиват
с малко шум и много Просеко
мека светлина налята в уличните лампи
къде скрихме онова очакване
от периферното следене
се изплъзнахме

Лимонада

Нуждата от самота, кротко приютила се в умората, живее свой живот под сянка на лимонови дървета. Колко повече е всъщност твърде много?
Внезапно ходи ми се по лава, под небе лилаво, натежало над руините на нещо красиво. Ако ще бягам, знам къде да се скрия. Намерих си ъгъл на света, съвсем недокоснат от времето. (Някога), от шумът и мислите, ще си направя лимонада.

жълтъка ми днес
извадиха с лъжица

Неудобства

Напоследък не се случвам, дните само минават без осъществяване на същността. Поезията казва, е това което се случва, когато нищо друго не може. Буковски. Все тъжни истории са ми в главата и колкото повече го премислям, толкова по-разумно ми се струва да отпусна края. Края на една обвързаност с нищото, големи епитети за не толкова пространствени понятия. Изписани са на кутии, в които прилежно съм се събрала - цялата.
Винаги съм обичала собствените си граници, а сега преосмислям.

топлината на слънчевите зайци
на оранжевите залези
които така и не се научих да обичам
прегръдките на раздяла
сигурното утре което изглеждаше толкова далече
а се оказа на една въздишка път
пролетта в град който заспива
упоен от аромата на липи
и не се събужда до юни
далеч са от тягостната мъгла
съвсем далеч от днес

Иска ми се да ти кажа, че можеш да почакаш, така както сега стоиш, пред входната врата и скоро всичко ще е както бяхме предвидили. Ще опитам. Скоро тихите вечери ще се върнат, ние ще излезем от дълбоките води, които сме нагазили и нищо няма да ни липсва. Ела по-близо и ще плуваме заедно.