почакай

малкото подслон, многото хора
малкото време, многото грешки
не искам да гоня
накъде сме се забързали
след като принадлежим
все някъде, все на някого и все на нещо
обещавам, утре няма да е същото
понеже ще се събудим с амнезия
за пътите в които не бяхме достатъчни
ще забавим темпото
и миналото ще е само разказ
като онези за предишни лета
също толкова нереален
толкова неболящ

дефинициите

 всепоглъщащите те

какво чувство е да ги убием

как направи така че всичко нищо да не значи

спря ми времето и всички отрицания

вече друго е

 дебна

играем за тръпката

в отраженията си

само теб виждам

weak

питаш как съм
никога не съм оставала без вяра
вярвам в красотата
естеството на простотата
хуморът в тъмнината
силният пулс и ритъмът на крачките при спринт
абсолютът на отдаването
губенето в мислите следобед
времето и неговите начини постоянно да не стига
питаш ме - аз само казвам
че ми липсва да си спомням изгреви и залези
които не са започвали с умора
болезнено тяло и графици
войник съм и зная правилата
но колко пъти обещаваше
че нищо няма да се промени
а всичко си тръгва
единствено красотата има навик да се връща
цветът в промеждутъците на деня
постоянното щастие

Трябва да е.

Когато започна да се съмнявам в себе си, си припомням, че критиките идват далеч по-лесно и бързо от подкрепата. Последното не съм го виждала, но и то съществува, вярвам.
Всичко е наред, насред бъркотията, си казвам и за пръв път наистина го мисля. Може би защото от случилото се не съм станала по-горчива, не съм се изгубила и мисля, че зная накъде отивам. Всичко е наред, просто малко умора, малко време, малко е обсебващо, изискващо, малко аз и повече трябва. Има ли значение, ако дните сега са средство за утре?
Знам какво правя - каквото трябва. А те, обвиненията си лежат на земята, хвърлени по нищото. Знаеш ли, не е късно да ги събереш.

закъсняла ревизия

Понеже тази година си заслужи краткия текст. И аз я заслужих, вярвам.
Беше на ръба, където отдавна не бях, после се премести в епицентъра, който пък съвсем не бях виждала. Върнах русото, доведох вяра, с която не се познавахме, редуцирах контактите до малко над нулата. Толкова и ми е студено в новата къща, която съвсем не е дом. Проговорих арабски, станаха пет. Опитах да поговоря на три от тях, но езиците са като хората - забравиш ли да ги посещаваш, те малко по малко изчезват, докато всичко не се сведе до банален поздрав. Видях пълното (не)щастие, липсите в сърдечен вариант и няколко диаманта, които ми напомниха за каменистия бряг на Средиземноморието. Всъщност той изглеждаше по-добре, нищо че сега се усеща като мираж. Върнах всичко нужно и изхвърлих останалото - въпреки критиката.
Научих се да приемам.

Иначе беше ужасна година, добре че си отиде.

различна година

имам с какво да отмервам секундите
имам с кого да избягам
за цяла една нова година искам
безсмислена
без мислене
връщаме стари ленти
монотонност в монохром
със същите смисли преизпълнени поне
ако не с това, което ни се иска
да избягам
просто някъде
има ли значение
ако ще е с теб