Иронията, мисля, е прегърнала всичките не-та, които търпеливо чакаха да бъдат изказани, докато аз се правех на герой. Други до тях, които толкова пъти раздадох, без всъщност да има причина.. Забравила съм да се извинявам на себе си, забравила съм да се уча - всеки ден да бъда по-добра от вчера (също
помалконаивна); Изглежда, строила съм прегради все на грешните места, но и това ще си простя. Строила съм дом (и живот) от пясък, но вече е различно. Сега съм
аз, повече от всякога.
Той веднъж ме пита на какво ме бил научил - замълчах, не намерих думи, които да си струват изричането.
Сега бих отговорила така.
За двайсетте-и-почти-три си години, смело мога да заявя, че научих уроците, които упорито стояха на пътя ми. Дълго ги заобикалях и не че съм пораснала (струва ми се, това е някак неуловимо), не че зная много. Но е различно и по-легато. Късно разбрах, че не можеш да дадеш помощ на някого, който всъщност не я желае. Не можеш да обърнеш дефинициите, които други са ти наложили. Нищо, че ти такива нямаш за себе си. Не е възможно да плуваш срещу течението, без всъщност да се измориш, но и това ще приемеш накрая. Всъщност, нужно е да приемаш всичко. Кой би помислил, че дори най-тъмните страни трябва да бъдат обгрижвани и това е окей? Прекарваме цял живот в борба със слабостите на едното цяло - с нашите си слабости, а когато си отидат, се чувстваме половинчато. Затова и трябва да ги държиш здраво, за разлика от хората. От онези, които отдавна трябваше да си отидат, чиято липса усещаш като свободно падане: отначало страх и дискомфорт, а после - свобода. Разбрах, че да простиш не е съвсем като да забравиш, по-леко е, особено когато имаш смелостта да обърнеш прошката към себе си. 
