Прибързано

Започва нова година за мен, а лятото някак недовършено си отива. Прибързано. Написах всичко, казах и премълчах. Страх ме е обаче, че вече отдавна няма изненади - знак, че няма и очаквания за оправдаване. Не съм готова да започна отначало, нямах време за обмисляне, нито пък да намеря всичко, което търсех. Все още изморена, просто си тръгвам.
Време е - за прошки, които не зная имам ли правото да раздавам, за затваряне на тригодишен кръг, за отпускане по течението, за утвърждаване (или пък променяне) на посоките. Време е да догоня себе си. Или по-скоро онази, която стои пред вратата на следващия юли с повече страх, отколкото вълнение. Трябва да я догоня, за да й помогна да отвори - път към нов живот.

Започва последна година. Връщам се, за да създавам бъдеще.

Застанали сме на ръба на поредното лято. Малко остана, ще скочим, за да започнем всичко наново. Броя дните назад, така си меря времето след края на горещо безвремие - оживявам всеки септември.
Ще си тръгна от миражите на Ривиерата и ще се върна у дома.

Запази нещо за спомен.

Познаваме ли се?
Така започва бъдещето.
С многоминутно мълчание.
Плаши ли те това,
че никога няма да бъдем същите?
Няма да можем видим света,
нито взаимно да се гледаме,
през онези очи -
търсещите и питащите.
Сега само умеем да пишем,
несръчно, неловко, за спомен -
какво е било,
някога
преди.

изказано

някъде под звездите

убедена съм

има място за всичките ни истини

които така прилежно сме сгънали

събрали сме колекции в сърцата си

колекции от думи

които няма да бъдат чути

но няма и да останат неизказани

смазани под тежестта на небето

завинаги ще ни е леко

някой ден

ще си простим