тръгнала съм по дългия път
отъпквам го добре
просто щом стане студено
за дом си мисля
не съм достатъчна сега за него
и той не би ми стигнал
затова сняг все още няма
първо бурите ми нека минат
дъждовете ще се извалят

Не разбирам

Четенето на поезията куца-
щом стане статус, става срам.
Също като протест
с кухо съдържание.
От другата страна
толкова думи са изписани,
толкова лозунги, пристрастия,
а ние тук
с Л.,
тихо си говорим за безкрайности..
..колкото повече, толкова повече -
така върви страстта.
Да знаеш и да чувстваш недостатъчност
(в друг (мой) свят съм)
силата се трупа в себекритичност и разбиране.

Ще си призная, че нещата изглеждат съвсем различни сега, когато съм ги премислила и оценила. Дори и това не зная достатъчно ли е, за да усетя, че всичко започнало е отначало.
Оставането вечер било знак за принадлежност, затова си тръгвам вместо него - той не можел. Миналите несвършени времена пречат, просто не знае още. Но пък ти знаеш, нали?
Трудно ми е да понеса идеята за побиране на цяла година, когато нова е на прага ми. А и не ги смятам последните няколко, те се сляха в едно неразделно време, където метафизичното ми се скита някъде другаде. Ще се прибера (вкъщи и в себе си), по-често избирам черното, съмнявам се, леглото ми е топло, пътувам, не очаквам и не задавам толкова въпроси. Това е новото,
а другото скоро ще започне начисто.

след толкова търсене
на някаква цялост
видях я в теб
щом времето оставя белези
по същите места
щом думите ми всъщност
са някогашни твои
а очите ми откраднаха зеленото
и в огледалото теб виждат
значи всичко е наред
с мен си

senses

искам да се излекувам
в ъгъла на края на света
където книгите миришат на история
и дните са достатъчни за всичко
да измина всички пътища на тялото искам
всички магистрали да водят до едната същност
седял ли си тихо и ниско
по-ниско от тревата която газиш
гледал ли си августовските небета в полунощ
разливал ли си студ по кожата
море и дъжд пречиствали ли са те заедно
щом стъпиш в пясъка на времето
все по-трудно се върви назад
искам си сетивата обратно

Когато нещата станат твърде много за понасяне (приех), учиш се да изоставяш всички, които някак падат от плещите ти и забравят да те питат как си. Както и онези, които предават собствения си товар на теб, онези с очакванията и малки инвестиции, другите, които се връщат за справка (и често с молба), критиците, наблюдателите - никой вече не идва. И оказва се, съвсем леко и тихо става, когато носиш само себе си в малко тяло, живееш в и за него.
Ако нещо има значение, то е егото, горенето в идеята за осмисляне на и без това малкото време. Живея в празна стая и колкото по-силно отеква всяка стъпка, толкова по-щастлива ставам. Пътувам сама и чета, липсата на безпокойство е правопропорционална на липсата на друг до теб. Поне в пика на двайсетте.
В един живот на зависимости, станала съм независима (доколкото мога да бъда), колко щастлив можеш да бъдеш със себе си?

случки в монохром
и време забавено
уж нищо не е черно или бяло
съжалявам че съм те забравила
съжалявам че не мога да се извиня
от всичките ни рани
липси изтичат
ако можех да ги спра
друга щях да съм
сега съм просто далече
минало