ген

Не знаеш
че меня се
и корени пускам
тази която искаше да бъда
на инат се е превърнала в копие на теб
строи си дом в твоето минало
върви по твоите следи
рискува без да пита
казва съжалявам и благодаря
за първи път от толкова години си признавам
ако трябва да съм съвършенство
ще съм ти

времето притиска ме
от всяка страна
задушава ме
няма я онази
с графиците
чакащата
бързащата
няма я да ме спаси
от мен
избягала е някъде
а нова година започва
с празен календар
няма как да поместя
всичкото
което предстои
(честита ми есен)

Да получиш разбиране, оказва се, е по-трудно от това да бъдеш обичан.
Отказвам се,
искам да бъда разбрана.

Тези дни си мисля, че времето оставя ясна следа от момента, в който пътищата се разделят. Не е онзи път, когато за последно виждаш някого, а по-скоро началото на промяната. Лесно е да различиш малките знаци на разделението на едно цяло.
Когато стане прекалено тясно и всичко е изчерпано, не зная кой бяга - ти или аз. Но първа отварям вратата и излизам преди отегчението. Трудна съм, знам, понякога (почти всеки път), но иначе просто не мога.

прости ми
че газя в дълбоки води
на реките
отдавна пресъхнали
трябва
да разбия застоя
да почувствам пак
да припомня на тялото
какво е безтегловност
коленете отново да омекнат
да не дишам
за момент
ще прегреша

За да спиш спокойно

Лесно се оказва, да се примириш с неизбежното. Под няколко пласта героизъм, се крие простата истина за безсилието. Не, че не те е страх, просто не си задаваш въпросите, чиито отговори не можеш да понесеш. И затова сега си мисля, че смелостта е само на няколко крачки от паниката. Просто бърза повече, за да не види никой какво се случва всъщност, пристига навреме. Точно, когато някой ти казва колко добре приемаш всичко.
Добре е да приемаш. И разбираш, също. Друго и не ти остава.
Тя използва жалко, вместо мен (само аз така правя), друга дума явно просто нямаше. Казах й, че така стоят нещата и времето просто проължава. И изборите не са толкова много, колкото всъщност изглеждат, а дори и да ги имаше, те удължават пътя ни към един и същ край.
Нещата са прости, много прости, когато правилно и грешно няма, но всичко е черно-бяло. Затова просто тръгваш и живееш със своя избор, надявайки се, че накрая всичко ще е наред. Понеже ако не е, знаеш...
това е.

 Мълча само с тези, които обичам.
Мисля че съм чула всяко обвинение и всяка теза, а след равносметките ми, се оказва, че споделям само с непознати. Явно материя и мисли - по-лесно се дават, когато присъствието до теб изчезва на следващия ден.
Но просто по-трудно се признава. Целият този архив е олицетворение на това. Щом искам да си кажа всичко - пиша.

Истината е, че свободата е обсебваща и колкото повече от нея получаваш, толкова повече изискваш. След време всичко останало се оказва неприемливо. Започваш да пропускаш малките, а после и големите шансове, търсиш само празни пространства. И когато нещо се завърне, чакащо пред прага ти, просто затваряш вратата. От коя страна - избираш ти.
Аз излизам.

Котва

Съдба,
нещо гледа
и ме спира
спасена съм от почти всичко
което някога съм искала
така жестоко
ревностно съм дърпала
към себе си
благодаря
няма да се върна
на дъното
където сама си пуснах
котва

[августовска музика (припомнено от Бени)]

Преговор

Прекалено много промени настъпиха, докато не се случваше нищо. В една заглушаваща тишина всичко изглежда различно, като под вода минават звуците. Много лета ми се изплъзнаха от погледа, докато се връщах само към едно и вече няколко месеца нищо не значат. Разбирам, че всичко, което чакаме с притаен дъх е на миг разстояние от това да се превърне в минало, за което се сещаме само когато сме празни. Затова вече няма значение какво ще си мисля или какво ще кажа. Няма значение колко много преговарям планове, понеже и това ще отмине. Ще дойде нова есен и ново място, нов дъжд с нови хора.
Краят на годината за мен е всяко лято, когато се връщам там, където се моля следващата да е по-добра. Преговарям си уроците прилежно. През тази една, се учех на забравяне и приемане, newsflash, не ми е силата това.

високите тавани
безмълвни и бели
стените и тъмните стаи
са само прелюдия
към хиляда и една нощ
безразличие
отпускам всички краища
и всички дяволи
крадат от теб обичане
молят се
някога да усещам и аз

Вкъщи

снимка

Липсва ми Лондон, студеното време и горещият чай. Раят на френската ривиера е сух, не вали и въздухът застоява.  Неделята се е утаила на дъното на седмицата, където всеки си прави безкрайна сиеста и улиците са пусти. Градът, който мразех преди, сега ме чака. Обичта ми започва наново, на double-decker след 12 вечерта.
Правя си къща.

Сол в раните

Все ми нагарчат истините, които предъвквам, разбираш. Но и приемам - приемам, че не всичко остава, че нови течения идват и носят чисти води със себе си. Просто от толкова сол, не мога да дишам. А и не мога да пиша, понеже преосмислям нещата вече твърде дълго. Не се сърдя, нито ще се променя.
Само имам малка слабост към отминало щастие, но и тя ще отмине - толкова.
Топъл август ви пожелавам. Лек.