Новолуние

В кутия ще се свия,
ще се пренапиша.
И теб ще те изтрия,
ще разгъна
чист, бял лист хартия -
пак ще дишам.

С топлийки ще забождам карти,
някога в Париж ще има...
...пак смях по пълнолуние,
но в малко по-различни зими.

Споделеност, четох, някъде.
И на това ще се науча.
Кой знае, може би ще спра да бягам 
и нещо хубаво отново ще се случи. 

 

всичко което наричаш смелост
у мен
е просто поредното последно спасение
единствен избор
всъщност е задънена улица
и трънлив път нагоре
но ти не знаеш как
луксът на светлините
плащаш само със себе си
губиш се из дните
за да имаш години
не знаеш как да не съдиш
и да не гледаш
през призмата на своя поглед
какво е
да драпаш за всичко
да нямаш
не знаеш.

забравихме

навсякъде където съм била

оставям отпечатъци

стискам и дера по всичко

което някога съм пускала

да си отиде

да го нямам

да ми липсва

виж си белезите

и лекувай другаде

ненужни ги събирам

разпилени съжаления

по пода на улегналото минало

не знам сгреших ли

за него

но бях права

за днес

и утре

няма да забравя

а ти забрави ли

че отново

ни няма

Road trip

Някъде по-далеч
на път
цяло лято
прашни и пусти магистрали
закусвални в 10
с горчиво кафе и яйца с бекон
с ягодови нощи под звездите
на покрива на колата
изследваме галактики
по тяло
следобед под любими липи
и ванилов сладолед
с теб ми се иска
такъв монотонен живот
само по кожа
лунички
и слънчеви зайци
до безкрайност

къде да тегля чертата
между това което искам
и това което мога да си позволя
илюзия съм и реалност
понякога гоня закъснели зайци
в огледалния си свят
друг път съм единствена инстанция
законодателна и наказателна
граници си имам
не съм в този свят
себе си съм
повече отколкото е нужно
понякога
виновна съм
признавам.

Lover

цяла година не спя
може би вече и две
нищо че леглото е топло
нищо че съм по-смирена от всякога
пак не пиша както преди
но продължавам да ти казвам
че винаги ще бягам
ще се крия
за да ме намериш
иначе не бих ти вярвала
и няма как да те осмисля
развързах се
ходя в нищото
взимам от празното
пълня си очите и сърцето
с инсомния и изгреви
небето в три през нощта
питаш ли за мен понякога
защото му разказвам
инкогнито
а той претръпнал
лежи до мен
сънува и слуша
безчувствени признания
на отминали дни

Егото, точно като свободата, го няма.

Родителите са за това. Някак си, продължава да ми се присвива стомаха, всеки път щом го чуя. Понеже родителите не са за това след известна възраст (твоя и тяхна) и не могат, и не трябва да дават всичко от себе си. Но какво да правиш, ако обстоятелствата те принуждават? Взимаш. Всичко. Преди време не разбирах какво й тежеше на майка ми така, когато всеки път се прибираше в нейното вкъщи с чувство за вина. Сега същото то гризе и мен, малко по малко натежава на плещите тази отговорност за някого, това трябва, което те спъва по пътя на една илюзорна свобода.
Свобода, да ви кажа, няма. И не ви е нужна, понеже си се раждаме обвързани. За нещо доста по-голямо от една нищожна точка в галактиката, каквато би била любовта. Обвързани сме за кръвта си.
Бях прочела някъде, че най-трудното за изживяване, е да не успееш да оправдаеш очакванията на родителите си.
Може би заради това, с годините все повече искам да успея не заради себе си, а заради тях.

Криза

Странно е как с душата ми сме в хармония, но с тялото ми се караме. Аз съм нещо различно от тях. Съвсем ме няма в последно време, пропуснах всичко, мина пред очите ми. Обикновено си записвам задачи наум, после забравям, упреквам се, но поне знам, че някога съм си спомняла. Някога ги е имало, а сега нищо няма. Рядко стоя пред себе си като пред бял лист хартия. Пиша се и дори така ми е трудно да хвана мига. Ето, изплъзна се.
Ще запиша час. Ще. Време ми е за такива работи, време за говорене, казват, че така ще олекне. После ще се татуирам втори път (за последно), понеже и на това, усещам, му е ред. Само шестото чувство остана при мен, да прави компания на разяреното тяло и уморената душа. Буфер е между две константи, които се мразят. Пиша.
После дишам. Понеже се губя тези дни, тези месеци, може би дори в цялата тази година.
Бледо петно съм на всичко, което бях и ще бъда.
За мен 20 винаги са били средната възраст,
значи съм в криза.

Безверие

За вяра си говорим с Д.
Нямам религия, казвам.
Трудно се вярва с вързани ръце
и широко отворени очи.
Трудно се молиш,
когато не намираш думи
дори за най-простите неща.
Но си на колене
и усещаш теченията по земята...
вдишваш
...топли и студени
са промените.
Благодариш ли (си) понякога?
Била съм навсякъде,
молила съм се на много
и още толкова път ме чака.
Неудобни са обувките
на вярващите,
още по-неудобни са несбъдванията.
Моля се на себе си,
моля се, да не се подхлъзна
и да не я предам...
...тази, която очаква нещо повече
от гола религия.

Как разбираш, че обичаш? Всичките песни имали смисъл...
А те имат смисъл от години насам, 24/7, 365 умножени по много.
Умножавам по думите, които помня. Обещаващи, скърцащи като първи неулегнал сняг, ходя по тях, тъпча и се моля да не помня след още 365. Сезоните се сменят, липите прецъфтяват и все си мисля, че не бива така,
така недовършено, с теб(и без теб) не може...