съзвездия

имаме една такава слабост
да се разбиваме в съзвездия
да блестим в тъмнината
все по правилните причини
болейки

борим се с желания
по-силни от морала
с природата
изплетена от слабости

имаме ли право на избор
как да горим
и колко
щом живеем
за тръпката

Лондон прилича на всичките ми дъждовни есени, даже и през юли. Този месец е особено студен, особено тесен във времевото пространство. Планирам цяла една година върху два бели листа, а датите, една след друга биват зачертани, краят й остро се подава в ъгъла на отсрещната страница. Страх ме е, а колкото повече дърпам времето за заешката опашка, то все по-бързо бяга. Веднъж П. ме попита дали някога спирам, за да се огледам и да видя къде съм стигнала.
Нямам време, казах, имам цял един свят за догонване.

Забравих обаче, да му спомена, за малкото останало мое време, в 4 следобед, когато тук вали, розите тежат и небето им се мръщи, а времето ме връща, години назад. Равносметките ги правя тогава, така и си мисля, че наистина е щастие, да не получиш желаното. Нямаше да съм тук, ако някога бях...
Научих се да искам правилните неща. Намерих(се). Озовах се вкъщи.

Ако беше тук, щеше да ме пита, отговаряйки.
Щеше да ме скрие и да обещае
никой никога няма да ни намери
времето ще спре
другото няма значение
без да ме води, без да го водя, щеше да разбере.


Отговорите на всички мои въпроси намирам в неговите въпросителни.