безсилието което ме обзема
от мириса на тютюн
и уморените ръце на баща ми
когато го събира в тънък лист
а после пали
мъглата притиснала опустели улици
липсата на сняг през декември
преди го газех до колене
преди не беше така празно
странен свят е този
и всичките му уроци
които така и не разбрах

Колекционер

Най-лошото на дома е, че все някога се налага да го напуснеш, затова си мислиш, че щеше да е по-добре изобщо да не си се връщал. После се сещаш, че нищо всъщност не е твое и нищо не можеш да задържиш. Понеже времето, това време, заседнало е между две въздишки и съвсем не се интересува какво те е страх да загубиш. Само те предупреждава - превръща те в колекционер на спомени.
Това е цял един живот.. ще има още много след него.

в списъците за четене имам всичко
затова може би са толкова безкрайни
все по-често откривам ендорфин
в очакването на нещо съвсем просто
като затварянето на последната страница
и още многото които чакат да бъдат прелистени
щастието да живееш и дишаш обичаното
прави средствата по пътя към него
пясък в пустинята
С. пита нищо ли не тежи
съвсем, отговорих
по-хубаво не е било

Малкото време и многото летви за прескачане
ме правят жертва на собствените ми страхове.
Добре че никой не знае колко струва спринтът
и че състезанието е просто поредна война със себе си.
Тихо.

Плувала съм в много води, може би малко по-тъмни и дълбоки отколкото трябваше, и колкото повече се измарях, толкова по-лесно пропусках спасителните си лодки. Понеже и те евентуално си тръгваха, уморени от чакане, се научих да оцелявам сама. Предполагам, отказът от приемане е най-бързият начин да бъдеш забравен. А нямам и извинения, които да дам, затова просто виждам, разбирам и все по-лесно си тръгвам.

друго ще е

отдавна чакам
да се разтворя в солите на душата
не в моята
не да поправям
не да запълвам пукнатините
те перфектните
много вода изтече
откакто ръцете ми са минавали по тях
събирали са ги в едно цяло
вярвам