В пика на работния ден, мозъкът ми изпада в нирвана. Просто затихва. Някак успявам да игнорирам излишните шумове, сноването на хората около мен и непрестанното ровене в дребните проблеми. Е, не мога.
Стигнах до невероятно умозаключение - не мога да съм непрестанно сред хора. Винаги съм знаела, че общуването води до перманентна загуба на време и на себе си. Имам предвид това постоянното, нестабилно и нездравословно говорене. Ежедневието разкъсва тялото и мислите ти на парчета. Многото хора също. В един момент, някъде между семейството и другите, установяваш, че си сам. завинаги.
И зная, че вечността е относителна, точно както самотата, но от многото ми сблъсъци с хората, все оставам разочарована.
Едни решават да крадат от теб (било то живот, любов или самоличност), други задават хиляди въпроси, искат да те имат, да те няма, да даваш, да правиш, да си (някой/никой). Всички искат теб. На поднос. Лешоядите грабят без да избират. Любовите, приятелите, непознатите, хората с маски, безличните...
За тях.
Иска ми се да остана чиста, незавзета, а понякога неразбрала този свят. Иска ми се да ви цитирам "Малкият принц" докато не разберете всичките му смисли и не пожелаете да промените себе си. Но не мога.
И само слагам знак за опасност, за внимание и отговорност. Пък вие си знаете...
"Опитомяването" не е за всички и определено не е за мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар