Arctic

Когато повечето е в повече и има време за звездоброй, си търся път по който да избягам, търся карта, която да следя. Бъдещето ми е в никое време, (само понякога) търся хоризонт. Свободата от утре искам днес, да вдишвам дълбоко без този товар искам, залезите на някой океан, вечерите на север, удобството на самотата - викат ме при себе си. Къде оставила съм си крилете? Това ли е реалността?

Ако можеш да избягаш, би ли? Ще ли? Само аз ли се съмнявам в изборите и многоликия образ на всичко което ще бъдем във времето?

Искам да разбия, не да стопя, ледовете си - станали са огледални стени на страховете ми. Да започна наново, начисто.

[photo]

Отдавна не помня каква форма приемаше чувството за дом, може би затова не го познавам в думите ти. Може би затова и ти не разбираш моите.
Колко живот е изминал, откакто всичко беше наред? Когато утре беше сигурност.

Научили сме се да мислим в бъдеще време, да вървим по отдавна проправен път. Така е редно, ще порастнеш и ще видиш - казваш.

Какво ако учила съм иначе, ако направена съм от несигурност? Какво ще е, щом се руша от всяко вдишване? Цялостта, разбирам, живее и диша в едно тяло, развива се далеч от нечии представи и бяга от нормите. Цяла съм другаде и по различен начин.

Дом съм станала за себе си, излъчвам топлина.