Хромозомите ми
са се наредили,
тези дни,
тази година,
друго е.
По-леко,
приемствено
и търпеливо.
Уча се да разбирам
себе си
уча се
да не се боря
с природата.

Фон на фокус

Накрая всичко, предполагам, се свежда до приемане. На случващото се, на неспособността да се пребориш с някои константи, на това, че не можеш да изгониш, но можеш да укротиш дяволите си (или пък да ги пуснеш). Приемане на времето и промяната в него. На себе си. Въпрос на обикване.
Четох някъде, че е проява на егоизъм да очакваш постоянство, понеже не ни било в кръвта. А не са ли там очакванията? Летвите, които вдигаме и никой не прескача, там ли са, понеже иначе са навсякъде. И оказва се, сме толкова втренчени в тях, че не виждаме хората по периферията. А те, седнали някъде там, в незабележим background, чинно броят изгубените си минути и търпеливо чакат да се събудим. За да обичат безусловно.
Толкова за липсата на постоянство. Понеже е изобилие при едни и липса у други.
И понеже не можем да се сърдим, а само да се приемем двупосочно. Такъв е животът.

съвсем кратко

малко ми се иска да избягам
малко да съм с теб
малко да се преоткрия
малко да не мислим
малко слято и нечленоразделно
малкото да е за много
малко вечност в нещо тленно
малко диво безразсъдство
малък белег
на коляното на вселената
че били сме в нея
просто тупкащи
сърца

отдавна сме разбрали   
че бягаме от нещо всъщност нереално
пример сме
как се укротява примитивното
митовете сме разбили
водите си сме размътили
чак времето
безкрайно сме направили
и пак няма спокоен изгрев
все още сме на тера инкогнита
все още всеки ден е изненада
удоволствие изпитано разделно
всяко нервно окончание
се моли за плът
която познава
прощаваме си нощем
че ни няма

Погледни се отстрани

Разбрах, след толкова време, че някои силни усещания притихват, до размерите на нещо, което леко нагарча и ти напомня за миналото. Други си проправят път и нахално се настаняват до теб, приемат формата на голяма липса. Липса, която обуславя всичките прости и сложни действия, които извършваш всеки ден. Липсите не си отиват. Нещата от които бягаш, винаги те намират. Всеки път, когато слушаш страха или смелостта си, всъщност чуваш интуицията. И трябва да вярваш. Нещата, които се опитваш да изкорениш от себе си, са тези, които те държат стабилно.
Всичко, което си (плюсове и минуси), е там с причина. И страхът от новото, и авантюризмът, ревността, наивитетът, тишината, всичко.
Премахваш една от основите и всичко пропада.
После ти ли си?

кости сме всички

само прах ще остане

прах и права на времето

където летата се нанизали

като сноп сено

след тях и зимите

с всичко събрано привечер

годините са минали

а на гърба им

предците ни

градили са

надграждали

за нас са мислели

като за единствен смисъл

осмислихме ли ги

попитай