Няма ни

изплъзнахме се като пясък между пръстите

аз и ти

ти и аз

не играхме по правилата

загубихме себе си

без да можем да си помогнем

изваляхме се, дъжд от цветни чувства

и обич, и омраза, ярост, лъжи, тайни, пропаст между нас

няма ние

никога не е имало

искахме да бъдем нещо,

а може би дори и всичко

под звездите, вятъра, далеч от погледи

нищо повече не искахме, само цялост

няма ни

извинения не са ми нужни вече

Липсват ми

дядовите думи
закуската с него
мъдростта му
джобния часовник дето навиваше
звука на стрелките и времето
истината

Сезонна работа

Започвам да се губя в мислите си, само в думите си се намирам. Питат ме какво чувствам, мислят си, че лъжа и прикривам. Но и аз не знам, само тук разбирам себе си - в лабиринтите от препинателни знаци. Търси смисъл, ако можеш, нали аз си го откривам. Кълбо от нерви съм, не знам коя съм, не знам кое е редно, къде ми е мястото.
Какво си мислех?
Само си повтарям мантри, без резултат, търся си рамо. Назначавам някого за сезона, пълен работен ден - нощ също. Плащам в прегръдки, дълбоки погледи, съзерцаване на звездите и философски размисли до изгрева. Изисквам само присъствие и обич към дребните моменти красота. А на есен се отправям на северозапад, където ще намеря опорни точки да продължа перфектната линия на сърцето си. Поне тя знае накъде се е запътила, пак така - в северозападния край на дланите.

Инсомния

Вися опъната

на всичките си нерви,

разтягайки кордата

на перфектното.

Проскърцах заедно с нея,

разпилях се

и пак се събрах.

Не зная къде съм,

лечение няма за

изтезанието над себе си.

Малките победи на тялото

над духа

са барометър 

за собствената ми деградация.

Упадък, крах,

преломен миг за боеца.

Какво ще бъде

победа или смърт?

Да, победоносно

опънала съм корда,

но вися над пропастта.

Когато съм готова

Питаш ме защо избирам Лондон.
Може би, защото ми нагарча.
Като чаят им с мляко,
толкова го мразя, чак не го опитах.
Защото е самотен,
като лъвовете на Trafalgar square,
самотен в собственото си величество.
Дави се в светлината си,
окъпан в Темза,
дава само краткосрочен дом под наем.
500 паунда на месец, сериозно.
Скъп, но празен.
Лондон ми трябва сега.
Не Париж,
Париж мирише на кафе с кроасани и моментно щастие.
Той въздиша като влюбеност,
като разтуптяла се пролет в клоните.
Мирише на теб и мен след всичките раздели,
после взети заедно,
вплетени във вечното.
За Париж не съм готова,
не съм се наживяла, точно както ти не си.
Не искам винтидж преживяване,
трябва ми урбанистична свобода.
Някога, но не сега...
аз и ти,
заедно
в
Париж.

не зная кое е по-лошо
това, че времето изтече по една утопия
или това, че само аз живеех в нея
невинна съм, до доказване на противното.
но ти и това доказа, милион и един пъти
отсъди виновна, без право на желания
пред други заседатели,
мен ме нямаше
нали се лутах между сигурно и може би,
докато други ме обичаха,
пълнеха си очите с вода от чувства,
изливаха по мен морета
сега пак така, дори и повече сърца
туптят неритмично,
прегръщат по-силно от всякога,
искреност и приказки ми обещават,
все така безмилостна оставам
в затвора, който ти така грижливо изгради