Къде започва всичко?
Разпилявам се при всеки полъх на вятъра. Разпръсвам се, изпълвам всяка част от пространството, раздавам и пак се връщам към себе си. Не точно цяла. Не точно същата.
Но не съм и друга.
Бях. Някога, някъде, не знам дали по-добра. Зная само, че разпознавах образа в огледалото - на онова момиче, което живееше с огромна страст към живота, но не реагираше така бурно и ранимо на всичко, вярваща, спокойна, дръзка, даже малко непукист.
Не че се оплаквам. От много време се опитвам да си втълпя, че някои случки просто т.р.я.б.в.а. да се случват. Без съпротивление. Просто се чудя къде е старото ми Аз? И опасна ли съм сама за себе си? Момичето в огледалото днес на такова ми прилича.
Сега знам, че врагът не спи до мен. А в мен. В нея - не точно новата, не-точно същата.
Страхливка, не я харесвам.
Ако можех да я изгоня от безжизненото си тяло, нямаше да се поколебая да използвам ритници.

Blur

Очите ми се пълнят със сълзите от детството.  Думи, време, допир, звуци.. всичко се възвръща.
Пронизва ме студ през май.
И тръгвам. Тръгвам някъде по затопления асфалт на града, сълзите замъгляват всичко, а в главата ми мислите не могат да се поберат. И не знам защо тъжа. Не знам какво от всичко отприщва тази носталгично-истерична меланхолия. Ах, как мразя безпорядъка в главата и сърцето си. И колко сама се чувствам привечер.
Искам някой до себе си. Без значение кой, просто да мълчи. Някой, на когото болката ми няма да тежи, който няма да ме съди или пита. Не искам въпроси. Може би защото сама не знам отговорите. Защото сега на мен ми се крещи. А оставам само със заглушителния писък на сърцето си. Защо по дяволите няма никой? Колко много изгубих. И хора, и моменти, и време.. а уж живях. Искам да се върна. Назад, назад, много назад и да заживея отново. И тази тежест, пропита с мириса на горещ асфалт, липи и лято да се махне от гърдите ми.
Животът е... живот. Не искам да се губя, а вече не знам къде има път назад.

Едно, две, три.

Животът ни не се измервал с броя вдишвания, ами с... да, нали.. знаеш.
Аз пък само с дишане си го броя. Само тогава усещам пулса си, така че майната им на умните фрази. И на клишетата.
Майната му на всичко.
Докато не съм те вдишала, даже сърцето ми е претръпнало. А щом даваш началото на всяко мое минус и плюс безкрайност, то ще броя с твоите числа. С теб ще меря и щастието, и желанията, и живота си. Ще събирам всяка капка дъжд, поета от кожата ми, по време на нашите разходки. После ще ги изплача, само за теб, без дори да си разбрал. Но и тях ще съм изброила, за да знам какво ти давам. Броя си и минутите, и дните, и сълзите, и сърдечните удари, и виковете, и въздишките.
Не, че ще си искам всичко вложено обратно.
Просто си броя - ей така, за да съм сигурна, че те живея.

Черно

Обхождам те.
Докосвам всеки сантиметър плът, шарейки бавно по пътищата изрисувани от брадата ти. Не мога да преброя пътите, в които тази усмивка е съживявала затихналия ритъм на сърцето ми. Изгубвам се някъде между кафявото на очите ти и нея. Поемам си дълбоко от въздуха, пропит с парфюма ти. Черно. Черен дим изпълва дробовете с най-сладостната миризма. Провирам се между косата и хармоничните черти на твоето лице, а после спускам дланите надолу, опитвайки се да усетя ударите на сърцето, които да подскажат, че си истина. Че обичаш. Ако можех да те задържа в прегръдките си, бих. Егоистично и завинаги.
И ще си мой така, в моя вечност, в идеалната Вселена.
Обхождам те. Обхождам те... с очи.
Мълчанието ми е пълно с думи. И не искай да говоря, аз съм в своя рай.

Epic Fail

В началото на заветните 20 се чувствам стара.
Не се побирам в тялото си, а умът ми настървено къса месеци от календара в опити да забърза стрелките на часовника. Чудесно. А казват - това е животът. Най-сладките му дни. Дали?
Ако е така - животът е скапан.
В момента трябваше да съм някъде навън, вливайки поредната доза евтин алкохол в кръвта си, докато на сутринта не си направя горчиво кафе в чашата на напълно непознат. Нали така се правеше "когато си млад"? Поне така живеят останалите. Имам избор - не, не го искам.
Вместо това, към десет вечерта, правя палачинки с ягоди и сметана.. А дори не са израз на разочарование, което да лекувам с купища захар.
Разумното ми Аз, в момента гордо се потупва по рамото, изразявайки огромно възхищение от себе си. Останалите части просто недоволстват.
Продължавам да отмервам всеки ритмичен звук на часовника и всяка изпусната в пространството въздишка. Животът ми се случва. А аз неподготвено стоя и чакам да поспре. Зная за високите си изисквания, да, мразя ги всичките. Мразя всяко появило се отрицание, всяко граница и всяко свое виждане. Искам да съм другите.
А може би за миг и те да са мен.
Нощните палачинки вървят добре с ягоди и вино. А какво ли ще си пасне с мен?

In Bloom

Изля се като дългоочакван дъжд. Обливаш бързо всеки дъх разстояние по тялото ми, кожата жадно попива всяка капка, а сърцето се радва на пороя.  Цветно ми е.
Пролетта така действа. Времето изглежда ясно, непроменливо.
Вече виждам как се скитаме по улиците, под топлите лъчи на майското слънце, из зелените градини, съпроводени от шума на вятъра в листата и мелодията на птиците. Лъчите светлина ме заслепяват, но поне те усещам по-ясно от преди.
Обичам дъждовното време, но и топлата пролет.
Ти все бури ми носиш в душата.
А след тебе... дъга.