Очите ми се пълнят със сълзите от детството. Думи, време, допир, звуци.. всичко се възвръща.
Пронизва ме студ през май.
И тръгвам. Тръгвам някъде по затопления асфалт на града, сълзите замъгляват всичко, а в главата ми мислите не могат да се поберат. И не знам защо тъжа. Не знам какво от всичко отприщва тази носталгично-истерична меланхолия. Ах, как мразя безпорядъка в главата и сърцето си. И колко сама се чувствам привечер.
Искам някой до себе си. Без значение кой, просто да мълчи. Някой, на когото болката ми няма да тежи, който няма да ме съди или пита. Не искам въпроси. Може би защото сама не знам отговорите. Защото сега на мен ми се крещи. А оставам само със заглушителния писък на сърцето си. Защо по дяволите няма никой? Колко много изгубих. И хора, и моменти, и време.. а уж живях. Искам да се върна. Назад, назад, много назад и да заживея отново. И тази тежест, пропита с мириса на горещ асфалт, липи и лято да се махне от гърдите ми.
Животът е... живот. Не искам да се губя, а вече не знам къде има път назад.
Дори да се върнеш назад, там няма да откриеш нищо ново за теб...всичко хубаво ти предстои.Просто трябва да вярваш :)
ОтговорИзтриванеТака е :) пътят е само напред и с усмивка :)
ОтговорИзтриванеПросто понякога е малко по-трудно да си сложиш усмивката. Но да, все пак нямаме друг избор, нали :)
ОтговорИзтриване