Само когато нищо не е наред, идвало "вдъхновението". Да, бе, да.
Говори ми се за празнотите. (Иначе всичко е окей.)
За тях и ми се мисли в пет часа, на свечеряване, докато се прибирам, а листата падат върху мен, само за да ми е хубаво. Мисли ми се и когато е станало твърде късно и таксито ме прибира към дома. Тогава най-лесно виждам всичко. Нищо, че светлините на фаровете и уличните лампи замъгляват зрението, нищо, аз пак виждам. Не е любопитство, а тъгуване по случването на живота. Иде ми да го обгърна тоя свят, целия, така както е притихнал посреднощ, да попия от влагата на въздуха и кротко да заспя.
Виждам някой да се прибира след дълъг път, някъде приятели да си говорят, докато кафето сгрява телата им, семейства се прибират след разходка, други заминават някъде. Времето не спира. Почти съм сигурна, че усетих да остарявам с минута, две.
И ме обзема "нищото". Не ми е тягостно, нито пък самотно, а просто празно. Припомних си как никой не ме чака никъде. Усетих как празнотата ме хвана за рамото и ме обърна към вечерите.
Защото тогава е най-тихо. Показа ми, че дупката е
някъде там, когато се прибирам, първа паля светлините на дома и никой, никога не вечеря с мен.
Едно знам - когато дойде време за промяна, ще ми е доста некомфортно. Точно защото:
Празнотите се превръщат в навици.
