За хората и "Малкият принц"

Мога да създам цяла епопея за общуването. И за хората.
В пика на работния ден, мозъкът ми изпада в нирвана. Просто затихва. Някак успявам да игнорирам излишните шумове, сноването на хората около мен и непрестанното ровене в дребните проблеми. Е, не мога.
Стигнах до невероятно умозаключение - не мога да съм непрестанно сред хора. Винаги съм знаела, че общуването води до перманентна загуба на време и на себе си. Имам предвид това постоянното, нестабилно и нездравословно говорене. Ежедневието разкъсва тялото и мислите ти на парчета. Многото хора също. В един момент, някъде между семейството и другите, установяваш, че си сам. завинаги.
И зная, че вечността е относителна, точно както самотата, но от многото ми сблъсъци с хората, все оставам разочарована.
Едни решават да крадат от теб (било то живот, любов или самоличност), други задават хиляди въпроси, искат да те имат, да те няма, да даваш, да правиш, да си (някой/никой). Всички искат теб. На поднос. Лешоядите грабят без да избират. Любовите, приятелите, непознатите, хората с маски, безличните...
За тях.
Иска ми се да остана чиста, незавзета, а понякога неразбрала този свят. Иска ми се да ви цитирам "Малкият принц" докато не разберете всичките му смисли и не пожелаете да промените себе си. Но не мога.
И само слагам знак за опасност, за внимание и отговорност. Пък вие си знаете...
"Опитомяването" не е за всички и определено не е за мен.

не така

Иде ми да затанцувам, насред нищото. Ей така, да си потъпча болката и да си пилея и без това недостатъчното време.
Напоследък чувам само упреци. Онзи ден нещо рязко ме заболя отдясно, когато майка ми изкрещя едно голямо "порасни". Ами, да, почти на двайсет съм и не ми се расте. Връща ми се назад. Твърде дълго и от рано бях пораснала. Тогава, когато чуждите животи бяха в разцвета на най-безгрижните години, на мен ми се наложи да бъда голяма. Сега си мисля, че наваксвам. Нищо, само аз си зная, колко си го заслужавам. И танцувам, сама, върху проблемите си, в стаята от детството, където всеки упрек ми се връща тройно с времето.
Майната им на всички. Ще си пея, докато скоро отново не ми се наложи да съм друга. Алиса не може вечно да е силната страна.
Лека нощ и нали знаете... why so serious?
Конецът на живота ни и без това се къса неочаквано бързо.

по пантофи

Най-обичам да е есен.
Да тъпча гроздето, което ще подари кървавия цвят на виното. Да ми стане студено, да се завия с любимия шал, да отворя тефтера, да затворя вратите, да заспя. Под шума на ударите на дъждовната вода в асфалта. Да е тихо искам, да е ново. Предпразнично, размечтано, домашно, по пантофи. Да замирише на лютеница, на какао, на ароматни свещи и листа. Преродено под златистата шума, в очакване на края. Не усещам как времето ми е изплъзва, а годините сякаш изчезват заедно с поредното изпито горещо кафе.
Гоня лятото, защото отварям вратите на дома си само и единствено за есента.

назад

Нищо не пасва по-добре на предесенните нощи като Norah Jones и ароматът на жасмин в стаята.
Бях забравила какво е да си крадеш време за мечти и музика. Не осъзнавах колко залостена бях от живота, докато не дойдох тук. У дома. И отново започнах да рисувам.
Най-накрая.
Чувствам се себе си.

инструкции(те ми) за употреба

Моля те. Моля...
просто оценявай това, което имаш до себе си, преди да е изчезнало. При най-малки съмнения за неизправност в системата - подложи се на проверка от собствената съвест. И чувства.
Защото животът е кратък. Губим хора и вещи по пътя си, които после се обръщаме да търсим из разпилените спомени на миналото.
Но не всичко се връща (даже повечето неща остават само в паметта).
Колко "чак сега ли" си позволи да чуеш? Колко съжаление събра в сърцето? Колко пъти се обърна напразно, за да подадеш ръка, осъзнавайки загубата? Колко думи забрави да изречеш и колко прегръдки да подариш?
Използвай преди посочения срок на годност. Времето ВИНАГИ е малко. И винаги късното е твърде късно. Оценявай ме СЕГА.

Слагам знак за обратимост.

Вярвам, че за всичко си има място, време и хора.
Всичко е точно. Навреме, безпогрешно, причинно-следствено, кармично.
Има ЗАЩО, дори и без да питам, знам.
Защо? Защото не беше. Не вярвах, упорствах сляпо и се изгорих.
Лавата, с която животът залива всичко в себе си, помита всеки смисъл, който е ограничавал малкото ти съзнание.

А причини винаги има...
Има защо да обичаш. Иначе как щеше да знаеш колко мазохистична е всъщност личността?
Има защо да се доверяваш. Иначе как щеше да разбереш колко точно място има по гърба ти, за остриетата на обичаните?
Има защо да се прицелваш. Иначе как би разбрал колко далече е твоето "нависоко"?
Има защо да бързаш. Нали щеше да съжаляваш за изпуснатото време?
Има защо да искаш. Иначе как би определил цялото?
Има защо да даваш. Защото само така би получил.
Има защо да живееш. Иначе как щеше спокойно да умреш?
Причини винаги има. Зависи колко надълбоко ще ги потърсиш.
Хора се появяват, за да дадат старта на новото ти начало или подарят прегръдка за поредния край.

Все едно.
Тази вечер ми е благодарно.
Благодарно и спокойно. Всъщност такова, каквото не е било от много време насам.
Намерих си причините.
Викам му карма.

P.S. Нещо като благодаря на парченцата, които сглобяват мечти. Независимо дали го осъзнават. (: