Да, само по цифри.

И пак си броя тихо. На ум, даже сърцето ми не може да ме чуе.
Тихо шепна, да не разбереш как допирът се разлива в кожата ми.
Как искам като дим да те изпълня, да се разходя из пътеките на душата ти, да се върна в себе си, за да стана твоя. Тялото да запомни всеки отпечатък, съзнанието всяка дума, погледът - всеки нюанс на очите ти. Искам да лепна от сладкото по пръстите ти, да разнасям мириса на абанос от парфюма ти, пулсът ми да е в синхрон с твоя.
Има едни такива сладко-горчиви моменти, под дъжда, думи, поглед, допир. Светът в бонбонено ме заобикаля, а аз усещам само теб.

Истинско

Има дни, в които усещаш, че нещо се случва. Просто ей така. Не на теб, а на някого, някъде...
Знаеш, че това не е обикновен ден. И пеперудите не хвърчат по същия начин, и музиката е по-осезаема, и цветовете на небето са по-ярки. За някой друг, а ти виждаш магията. Рядко вече се намира нещо, което да ме усмихне истински, ей така, чистосърдечно, слънчево.
Днес са чуждите думи. И снимки. И щастие.
Да, разбрах, има го.

връщам си се в клетката

Кога оковите, които си поставяме са твърде здрави? Има ли много? Точно както има недостатъчно?
Кога сами се вмъкваме през желязната вратичка, тихичко издърпваме ключа и го захвърляме в най-мрачния, висок ъгъл на сърцето си? Границите идват ли ни в повече?

Днес ми е ограничено. Малко по-малко от вчера, но не и повече от утре. Ако можех да науча себе си на нещо, то би било да приемам всичко, всички, всякак. Но не мога, май, а?
Решетките на душата затискат малкото ми тяло, веригите са поставени, а визата отдавна изтече.
Не може. Не приемам.
Предпочитам да избягам, не да те разбера. Не искам - нито теб, нито компромисите, които носиш със себе си за мен.
По-добре така, по-добре сама в клетката и под защитата на собственото си разбиране.
Човешко е, нали? Всички сме едни обикновени птички.
Аз влизам. Омръзна ми от вашия свят и неписаните правила. Предразсъдъците ни спасяват.

за обичаните.

За хората, които никога не забравят да ни напомнят какви сме. И какви не трябва да бъдем. И какви можем да сме. И колко ни обичат...

...напомняйки ни колко ги обичаме.
за тях.

Едно.

Ако ще имам окови - ще са прегръдката ти.

Ако ще имам криле - ще са пеперудите в стомаха.

Ако ще бъда мелодия - ти ще докосваш струните.

Ако ще бъда дявол - ти ще избираш сделките.

Ако ще съм надежда - ти ще бъдеш спасение.

Ако ще скачам от високо - ще е за да те последвам.

Ако ще плувам в океан - ще е дълбокото на очите ти.
Ако ще се разпръсна на атоми - ще ме направиш цяла.

Ако ще съм дъжд - ще се излея като порой върху теб.
Ако ще горя - ще е за да те сгрея.

Ако ще искам нещо - ще бъде да сме ЕДНО.

I'm crying everyone's tears. I have already paid for all my future sins.

Очакването на нещо винаги поставя малкото ти тяло на нокти. Аз чакам цяла вечност.
Да съм щастлива...
Не ми се получи. Единственото, което животът продължи да хвърля по мен, е кал със следите от обувките на мечтите ми. Виждам само сенките им в далечината и не мисля, че скоро ще ги догоня.
Плащам на съдбата за бъдещето и настоящето откакто се помня. Затова и не искам да се връщам в миналото. А само душата да догони тялото ми. И да сме цяло. Неразделни.
Уморих се от живота, а в същото време не ми е достатъчен.
Уморих се.. на деветнайсет.