Егото, точно като свободата, го няма.

Родителите са за това. Някак си, продължава да ми се присвива стомаха, всеки път щом го чуя. Понеже родителите не са за това след известна възраст (твоя и тяхна) и не могат, и не трябва да дават всичко от себе си. Но какво да правиш, ако обстоятелствата те принуждават? Взимаш. Всичко. Преди време не разбирах какво й тежеше на майка ми така, когато всеки път се прибираше в нейното вкъщи с чувство за вина. Сега същото то гризе и мен, малко по малко натежава на плещите тази отговорност за някого, това трябва, което те спъва по пътя на една илюзорна свобода.
Свобода, да ви кажа, няма. И не ви е нужна, понеже си се раждаме обвързани. За нещо доста по-голямо от една нищожна точка в галактиката, каквато би била любовта. Обвързани сме за кръвта си.
Бях прочела някъде, че най-трудното за изживяване, е да не успееш да оправдаеш очакванията на родителите си.
Може би заради това, с годините все повече искам да успея не заради себе си, а заради тях.