А колко обичам тишината. Има един такъв период на затишие, точно по време на най-голямата депресия. Когато всичко е толкова, ама толкова гадно, че чак спира да боли и има само тишина. Когато вдишваш, издишаш, вдишваш отново и осъзнаваш, че живееш защото трябва. Не заради нещо, някого.. не заради целите, които огромната ти гордост е набелязала, не заради някакви си преживявания или емоции, които искаш да изпиташ, а просто защото ТРЯБВА. Пък и искаш. Мигът, в който онази вече изтъркана мисъл "Наслади се. Този момент е твоят живот", става все по-истинска и осъзната от душата. Просто изпълваш дробовете си наново, усещаш вятъра в дланите си, чувстваш целият студ обхващащ всяка частица от тялото ти, вкусваш живота.
И някак смачканото ти сърце се възражда. Не защото искаш. Просто ТРЯБВА.
Няма коментари:
Публикуване на коментар