обещавам (си) завръщане
нищо че не ми се връща
у дома
понеже само тук
вкъщи съм
там
едно минало
седи и чака
моли ме
с гласът на баща
с инатът на детство
и паника от скоростта на времето
не знае
за страха
за вината
за тъгата
която влачи краката си
по пътя назад
влачи и мен
дали някога ще ме пусне?

Ако се карахме толкова често, колкото децата правят, може би щяхме да си прощаваме също толкова лесно. Също толкова бързо и мимолетно всяка рана би отминала. Ако си казвахме повече, отколкото сме се научили с годините, може би щяхме да сме други днес.
Ние щяхме да сме всичко останало, но не и това, което сме.
Знаеш ли, ако мразехме честно, също толкова честно бихме обичали.

Не е ли странно

как страховете ни влачат
всичко най-скъпо след себе си
най-тъмните мисли
бягат след всичко обично
най-силно обичаме
от страх че не било е достатъчно
да бъдем с тези които обичат
когато не сме за обичане
в най-бездънните ями
крием всички съкровища

не е ли странно
как краят на времето
просто
кратко
и тъжно
превръща ни
в хора

Онзи момент, когато слънцето се скрие зад някой облак, направен от прежда, когато лятото е сиво и горещо - тогава спирам. Спира и времето, такъв е май, такъв и юни. Не разбирам, сетивата приглушени ли са или по-живи от всякога? Залезите слели са се в цяла вечност и живеем, под едно небе. Нищослучващите се лета за преосмисляне създадени са, поне така изглежда. Чакам нещо да разбие тишината, да премахне натиска на горещия въздух, да върне емоцията на дните и синьото на небето.
Цяло лято от един живот, застой.

dizzy spells

тишина във вакуум
а светът върти се
цяла вечност
заспали сме
след пролетна умора
сърцата бият в легато
сетивата се крият
да не би да ни събудят
изведнъж

пиша,

следователно съществуваш
следователно ни има
чакаш само гравитацията
да ни срещне

чакай
по средата
будя се
и идвам

тежко и купесто

небето лежи

върху мрежите на дърветата

и черното на земята

прясно и живо

а под него огън

слой върху слой

редени във времето

ние сме само

прах и вода

разлети

отгоре им