пасивна агресия

ако вината седнала е упорито

да дълбае душата до костите

едната страна иска да накаже

а другата уморено затваря вратата

няма ли кой да опита

отказали ли са се да ме възпитават

двете половини на едното цяло

или това е само почивка
преди поредно повикване?

Изпитвам перманентна носталгия по черно-белите си спомени, по грамофони, плочи с прах и прожектирани филми на неравно боядисани стени. Липсва ми броенето на лястовици, всеки път, щом решат да си отидат или да се върнат. Рисувах ги на скърцащ под в стара къща, осветена само от прозорци, носещи дъжд, с нарциси под тях.
Преди всеки изгрев, те чакат ли мен, очаква ли ме мястото, където все се криех от света?
Носталгията не е тъга, не е и липса. Щастие е, в минало време.

разбирам (се)

какво да кажа
ако няма нищо

ако няма никой
в бъдеще време

каква да бъда
ако имам себе си

и никой друг
не чака пред вратата

мога ли да те обичам
ако тепърва уча се
на себереципрочност

ако не познавам
отражението

как очакваш
да се вглеждам

в две

Ако емоцията е тук,
а думите ги няма,
това броиш ли за поезия?
Значи пиша
теб.

Ноември, тази година.

Понякога, само понякога изглежда, че все още ме държиш на раменете си. Все още ме вдигаш от земята, лекуваш охлузените колене и не преподаваш грешките - прощаваш ги. Чакаш търпеливо да се върнат душа и материя, понеже толкова често ги губя и не можеш да познаеш мен в нея. Безсънните нощи прекарваш вместо мен, това ли е кръвта ти да живее в чуждо тяло? Две десетилетия и малко, ти все още си тук, а аз все по-често виждам теб в отраженията - не себе си.
Ще почакаш ли, ще спреш ли времето, за да не го усещам как изтича през ръцете ни?
Всеки двадесет и трети, не за себе си, за теб си мисля.

Имаше залези

над топло море през май

давехме се в тишината му

същото през август

под навъсените небеса

срещаше се с пясъка

и си отиваше

имаше вечери без сън

в които кръвта завираше

къде отиде свободата

да не мислим за утре

къде изчезна лятото

в което

бъдещето е мираж