съзвездия

имаме една такава слабост
да се разбиваме в съзвездия
да блестим в тъмнината
все по правилните причини
болейки

борим се с желания
по-силни от морала
с природата
изплетена от слабости

имаме ли право на избор
как да горим
и колко
щом живеем
за тръпката

Лондон прилича на всичките ми дъждовни есени, даже и през юли. Този месец е особено студен, особено тесен във времевото пространство. Планирам цяла една година върху два бели листа, а датите, една след друга биват зачертани, краят й остро се подава в ъгъла на отсрещната страница. Страх ме е, а колкото повече дърпам времето за заешката опашка, то все по-бързо бяга. Веднъж П. ме попита дали някога спирам, за да се огледам и да видя къде съм стигнала.
Нямам време, казах, имам цял един свят за догонване.

Забравих обаче, да му спомена, за малкото останало мое време, в 4 следобед, когато тук вали, розите тежат и небето им се мръщи, а времето ме връща, години назад. Равносметките ги правя тогава, така и си мисля, че наистина е щастие, да не получиш желаното. Нямаше да съм тук, ако някога бях...
Научих се да искам правилните неща. Намерих(се). Озовах се вкъщи.

Ако беше тук, щеше да ме пита, отговаряйки.
Щеше да ме скрие и да обещае
никой никога няма да ни намери
времето ще спре
другото няма значение
без да ме води, без да го водя, щеше да разбере.


Отговорите на всички мои въпроси намирам в неговите въпросителни.

цъфтеж

[Dew Drops on Peony - Hanne Lore Koehler]

искам да видя света
така както виждам
себе си
с многоликите сезони
но и с хронични валежи

точно като него
нагазих в дълбокото
на бурите
на инат се разлистих
в сърцето им

Търся се

Отдавна не съм спирала, за да осмисля посоката която следвам. Може би от липса на веме, може би от страх, че нещо ще се случи, че ще сложа питанки след всичко казано. Къде съм? Всъщност това е единственият въпрос, който винаги ме е преследвал. Понеже не ме е страх да бягам, нищо друго не е останало.
Сега обичам, живея и дишам една идея, непознато ми е, нищо, че се чувствам у дома. Кой би помислил.. някога, някъде ме предупредиха, не си спомних. Броя си дните до другия юни, когато ще стигна края на задънената улица, по която тичам вече с години. Противореча си и не правя планове, малка война със себе си. Ще спра ли да ги обявявам някога?
Затворих ли атласа завинаги?

морал

често липсвам теб и чакането

ускореният пулс зад ъгъла

където ме посрещаш

и все ми напомняш

колко слаба мога да бъда

щом ти си ми преграда от света

надничам през врати

и все си мисля

че ми е все едно за правилата

които някой друг ти е писал

понеже знам колко е просто -

невъзможно е да убива морала
всичко което те прави себе си

всичко което желаеш

с него

учим се да събаряме прегради