гравитацията

ни тежи

практикуваме

свободно падане

а отсреща правилата

стават точки в хоризонт

в единадесет на тъмно

ми показа

че горя

летейки

череши

сладко от череши

лепнещо по пръстите

кожата усеща

земята като котешки език

дланите на баща ми

три пъти по-големи от моите

когато прегръща

все едно те пази светът

изгреви в шест

с небе от портокал

пролет

преди десед години

с всяка следваща

се връщам назад

зад стената

малко след десет
заличил светлината
направил преграда
за целия свят
за чувства говори
отговор търси
на труден въпрос

закъсняла
свивам рамене
ключиците се събуждат
а между тях
въздиша
дълбоко
не знам

през пръстите ми

времето изтича

ти се изплъзваш

в минало свършено

не мога да спечеля едно

без да загубя друго

искам само всичко

някъде на тъмно

животни сме

следваме инстинктите

Спринт

обикалях прекалено дълго
изморих се
от носене на чужд товар
оправдаване на чужди надежди
следене на часовници
за тези които все закъсняват
а не носят нищо със себе си
прелистване на стари книги
отдавна трябваше да ги затворя
спринт с препятствия
бягане от себе си
плуване срещу течението
и никъде не стигнах

Къде съм?
Питам.
Той разбиращ,
отговаря -
у дома.

Никога не сме се губили, казват. Виждаме каквото трябва, срещаме когото е нужно, за да съборим стените, на нещо отдавна твърде тясно. Може би и за да учим - да казваме да на различието, да запомним добре моментите, които не продължават достатъчно, да се учим от истории, да не скачаме в дълбокото сами.
Никой не признава, но е страшно. Представи си...