Все по-рядко и с повече баланс. Така протичат разговорите и липсата на срещи, които всъщност никога не са били толкова много. Незабележимо бих вметнала, че не съм от хората, които звънят (особено от тези, които искат нещо). Затова не се обаждам, не ми се говори за нищо. Думите си идват на място с времето и е някак трудно да повярвам, че нещо бива изпуснато в калта, която сме нагазили до колене.
Няма новини, всичко предвидих отдавна. Но предполагам, тежестта рязко удря предсърдието, когато всъщност се случи очакваното. Когато нищо не е различно и този път е пореден.
Обаждам се, понеже...
pardon, нищо не усещам вече.  Малката смърт на безпричинността сложи край на нямото разбиране и годините, през които като вени, мостовете ни шарят. Строихме ги отдавна и са нестабилни, за да се срещнем вече.
Кой е предполагал, ще кажеш... не зная. Но някой ни предупреди да не строим къщи от хора. Аз не чух.

Неосмислен месец, всяка година,
казвам ви.
(всичко се случва скоро)

някъде в изгубеното време
небетата бяха сиви
дъждовете на ноември - силни
улиците на града си имаха павета
времето дълго се точеше
и оставаше като каймак на какаото
което (като всичко там) носеше мирис на море
топлото беше отвътре
по-мако отвън
всичко съвсем лесно беше
когато дом някой друг ти носи

всяка неделя

усещам
колко силна е всъщност
кръвната връзка
но не съм такава
(просто така се е случило)
не съм огнище
нито ос
няма ме за друг
освен за себе си
в мечтите ми
само празни стаи
някой ден е никога
за мен

23

Тази есен, двадесет и три са малко. Не стигат за ноември и уроците, които сами дойдоха при мен, събаряйки стените ми. Но аз го чакам въпреки всичко, въпреки чуждите разбираня и собствената суета. Понеже годината побра в себе си цветовете на цял един живот, а после си ме сложи на мястото. По-стабилно и далеч по-мое от преди.
Ще се обличам топло и ще си записвам, обещавам. Надничам през прозореца на бъдещето и съвсем не ме е страх (ето че съм друга вече).
 Двадесет и три е увереност (и известна доза непукизъм).
Скоро.

click

All it takes is just a click with a stranger и години по-късно е особено трудно да си спомниш как сте се срещнали. Не мястото, а усещането. Защото после и мястото, и усещането са други - метафизичното намира си къща в тези хора, докато ти спираш да броиш колко вечери изминали са в разбиране.

Чете ми се за бездънните ями на времето, където попадат всички, които побират вселената ти в себе си. Слуша ми се за причините да не познаваш вече единственото, което някога си считал за константа. Бих искала да ми кажеш, защо всичко, което остава е безплътно, има вкус на череши и разплакано лятно небе.
Ако бях по-отворена към света, щях да вярвам в причинността и щях да приема. Понеже сега съм обикновена и само разбирам (а това съвсем не стига).