За пръв път от цяла една година, тази вечер видях, че звездите са си на мястото(необикновено за края на есента). Октомври го няма, той не е месец, а просто прелюдия към ноемврийски дъжд. Може би затова нищо не се случва, нищо няма. Просто не е време, а аз все по-спокойно приемам.

Ако можех да вярвам в приказки
щях да повярвам
че всичко съществено днес
ще е прахта на утре
щях да заспивам малко по-лесно
и дните бързо биха си тръгвали
Баща ми често обещава
всичко ще е наред
и аз го казвам
и двамата го мислим
и двамата всъщност не вярваме
наследството тежи

Пътеводител

Обичам да търся и купувам куфари (почти толкова, колкото самия път). Винаги са тежали, не толкова физически, но достатъчно за да ми пречат да дишам. Сега вървя по топлата земя на Франция, преди да оставя дъждовете на Острова, да се извалят над мен. Държа пътеводител за Нова Зеландия (може би е карта към бъдещето, с малко късмет, кой знае) и пътувам без чувството на липса, без усещане, че оставям нещо зад себе си. Нещата са съвсем други, далеч по-реални от преди две години. Не приличат на мираж и освен мъглата рано сутрин, всичко останало е различно.
Не е по-добро, просто е по-осъзнато. Защото сравнения отдавна не мога да правя, а и не искам. Понеже открих, че нищо не може да бъде заместено, но може да бъде обичано по-различно.
Осъзнато е думата, да.
Пораснах.

отдавна съм се предала на всичките си желания

пълноводна съм станала казват

все по-достатъчна съм си

и докато светът се върти и есента му умира

аз се връщам за живот

сърцето ми всъщност бие равномерно

не потъва както преди

не съм се борила за никого от много време

не съм очаквала

само моите летви останаха за прескачане

и съм по-цветна от всякога

от много, много време

живея за себе си

и разделно обичам

Уча все още къде са границите на разтегленото време и мразя всичко, в което се е превърнало. Няма да забравя какво съм очаквала (наивно), всичко казано и избледняло с дните. Все още онази със слабите колене се връща понякога. Кара ме да потъвам на дъното, моли се за всичко, от което съм бягала.
Написаното, казват, отминалото, затритото, заместеното, не се връщало. А всичките й часовници все назад вървят, пътува с тях във времето, за да си строи бъдеще в миналото. Много километри се събраха, дъжд се изваля, а небето все такова затъжено, тежко над нея остана. Идва, за да ме помоли, за пореден шанс, но е мой ред да ме няма.

сезон за размисъл

мъглата сутрин все по-тежка e за вдишване
пренаписвам истории
преписвам
нечестно играя (не съм такава)
накрая чета все еднакъв финал
нали уж с друго мислене
друга история се рисувала
редувам цветовете си в палитра
себе си не припознавам
но потъвам
топя се в червено
затворено
златна
есента ми
сезон за размисли и чувства стана