ген

Не знаеш
че меня се
и корени пускам
тази която искаше да бъда
на инат се е превърнала в копие на теб
строи си дом в твоето минало
върви по твоите следи
рискува без да пита
казва съжалявам и благодаря
за първи път от толкова години си признавам
ако трябва да съм съвършенство
ще съм ти

времето притиска ме
от всяка страна
задушава ме
няма я онази
с графиците
чакащата
бързащата
няма я да ме спаси
от мен
избягала е някъде
а нова година започва
с празен календар
няма как да поместя
всичкото
което предстои
(честита ми есен)

Да получиш разбиране, оказва се, е по-трудно от това да бъдеш обичан.
Отказвам се,
искам да бъда разбрана.

Тези дни си мисля, че времето оставя ясна следа от момента, в който пътищата се разделят. Не е онзи път, когато за последно виждаш някого, а по-скоро началото на промяната. Лесно е да различиш малките знаци на разделението на едно цяло.
Когато стане прекалено тясно и всичко е изчерпано, не зная кой бяга - ти или аз. Но първа отварям вратата и излизам преди отегчението. Трудна съм, знам, понякога (почти всеки път), но иначе просто не мога.

прости ми
че газя в дълбоки води
на реките
отдавна пресъхнали
трябва
да разбия застоя
да почувствам пак
да припомня на тялото
какво е безтегловност
коленете отново да омекнат
да не дишам
за момент
ще прегреша

За да спиш спокойно

Лесно се оказва, да се примириш с неизбежното. Под няколко пласта героизъм, се крие простата истина за безсилието. Не, че не те е страх, просто не си задаваш въпросите, чиито отговори не можеш да понесеш. И затова сега си мисля, че смелостта е само на няколко крачки от паниката. Просто бърза повече, за да не види никой какво се случва всъщност, пристига навреме. Точно, когато някой ти казва колко добре приемаш всичко.
Добре е да приемаш. И разбираш, също. Друго и не ти остава.
Тя използва жалко, вместо мен (само аз така правя), друга дума явно просто нямаше. Казах й, че така стоят нещата и времето просто проължава. И изборите не са толкова много, колкото всъщност изглеждат, а дори и да ги имаше, те удължават пътя ни към един и същ край.
Нещата са прости, много прости, когато правилно и грешно няма, но всичко е черно-бяло. Затова просто тръгваш и живееш със своя избор, надявайки се, че накрая всичко ще е наред. Понеже ако не е, знаеш...
това е.