вечнослято

Малко голяма съм, за да се разпилявам отново така, за да не съм цяла, времето не стига. Слабостите стават жертва на прагматизма и се градя наново. Казвам да на всичко, което съм отричала, понеже никога не знаеш какъв пропускаш да бъдеш. Жената, която съм, чака отвън пред вратата, иска да й правя компания, в нощите, когато й се забравя и съвсем не мисли. Променям се. И докато откъсването от всичко старо, боли повече от самата промяна, монотонността убива. Колкото искам да се скрия от света, толкова искам да взема всичко от него докрай. Пред блясъка на огледалата, виждам номадското в себе си. Ще дочакам, ще има време, в което двата ми свята, ще са веднослятозавинагицяло.

Нищо нямаме  
освен цялото време
а то наистина нищо не е
понеже е твърде късно
точно като днес
за доказване
и за вина
прощавам
и вече не деля
дните
месеци
години
на принадлежност
не зависим -
(и е тъжно)
значи не усещаме.

Разбираш, че е време да отброяваш годините наобратно, след като ученето става в пъти по-лесно, приемането също. След като максимализмът бива задушен от напористия баланс, тогава всичко се нарежда. Защото след време (когато му е времето) се съгласяваш, че не всичко може да е точно, не всичко може да пасва перфектно на всяка представа, която си начертал. За сметка на това е достатъчно добро. Нужно е да (си) си достатъчен, защото колкото и да се променяш, все се връщаш на старта. Така разбираш, че си достатъчно пораснал - ставаш гъба и попиваш одобрение към себе си. Нищо повече.

Преди известно време, четох някъде интервю, в което една жена каза, че ще е щастлива, ако успее да заприлича дори само с пет процента на майка си. Не мога да направя референция, не помня, но мога да ни сложа под общ знаменател. Всички всъщност.
Не се самоопределяме. Произлизаме си от корените, заложено ни е да се учим от пътя на миналото. Както Тея каза, времето заобля ъглите. Искам да премахна всеки ръб и тежест от човека, в когото чакам да се превърна. Искам да съм толкова - търпение, вяра, достатъчност. И дори само процент, би ме направил по-добра.

Преди есента

Тези дни се сещам за Фелисити (всъщност преди всяка есен да дойде). Прибързах. Шансът това име да не ти говори нищо, е много голям. Докато за мен е единственият начин да опиша всичко сега. Никой не е виновен, нещата просто са. Което е най-жалкото.

Цялото небе

Миришеш ми на липи,

на неразплакано небе,
натъжено и надвиснало,
над сивкав асфалт и опустели спирки.
Прелиташ ниско
и щом спреш до мен,
нощни светлини
гасиш,
любимитемите,
в очите ми
ги давиш,
ще останеш
ще си тръгнеш
мъгла надвисва
все едно
си тук.