искам
провокация

да преминем

в тъмната страна

да ме заведеш да видя

всички тайни ъгли искам

от страх да тръпнеш

да се счупя

да настръхна

а е кухо

в предребрието прашно

добре дошъл

за телата
(и сърцето) 

нищо ново

под дъгата

няма

няма.

Erase and rewind

Единственото, което ни заварва неподготвени, е промяната.
Двупосочно, забравяме да се предупредим, за завоите и отклоненията от пътя, които правим. После ставаме колекционери на последни погледи. Онези, които след време се опитваш да си припомниш неуспешно, понеже(нямо и сляпо) за части от секундата, възвръщаш само чувството.
Исках да кажа, ако можех да продам всичките ти лица днес, нямаше да се замисля, щях да си купя последния поглед, rewind.

Алтернативи

Всичко се свежда до това да се появиш. Да кажеш да на рамото, с което те побутва съдбата, да не мислиш много, да си дадеш шанс и време за живот. Също да посрещнеш човека отсреща по средата, понеже чакането не струва (казва ти чакащ). Да направиш компромис, да опиташ новото, да размислиш. Да си даваш право на грешка отново и отново, да изпиеш виното без чувство за вина. Да бягаш от всичко неудобно.

Лекотата не е несериозност, а просто алтернатива.
И ако я приемеш, светът може да не ти се стори толкова тежък по залез.

Астрономическото лято

По задушница, помня, носеше череши за всеки. Правеше ми червени летата и всичките седмици, изнизваше за секунди. Броеше ми звездите и къщите, през прозореца на влака, на връщане. Сега, когато трудно виждаш небето и си върна времето назад, вместо да го пазиш, когато сънуваш, и на свой ред, искам да те будя от кошмарите, всичко е друго. Просто не мога.
Задушава ме немощта и сладкото на черешите. Вече лятото тежи.

Достатъчно.

Тази дума взе да липсва.
Всички искат всичко и веднага.. и докато си мислят, че това което им липсва са пари, се оказва, че са изгубили себе си. Достатъчно (ми) е. Надявам се и на тях да им стигне някой ден. Още повече се надявам да не срещнат съжалението на излизане, седнало пред вратата - твърде голяма пропаст за прекрачване.
Като човек който (за моите си скромни представи и мерни единици) е имал много и почти нищо, ви съветвам да инвестирате не средства, а време и емоции. Не в работа, а в живот. Понеже нищо материално не носим.. знаете къде, а всички натам сме се запътили.

Накрая (на деня) всичко се свежда до приемане. Че не винаги можеш да си там, където би искал, че не всичко можеш да задържиш, човекът до теб не е такъв, какъвто си си представял или просто не знаеш какво ще бъде утре. Все едно. Приемаш, понеже колкото и да бягаш, ъглите на упоритостта се заглаждат с годините. Колкото и да работиш над всичко, животът все ще те изненада и никога няма да е лошо, просто ще е това, от което се нуждаеш. Приемането е една от чертите на порастването. Не е съсипващо, просто е.
И не че ще се примиря вечерите да са без Синатра, светлини и пролет в космополита, класно вино и взаимност. Но се примирявам с времето преди те да се случат и се опитвам да го доближа възможно най-много до тях. Понеже не всичко може (не само веднага, а завинаги), пък и всеки момент си отива.