Чакам

Понякога търся смисли в най-притихналите си сърдечни ъгли и не зная имам ли място там, където поначало не принадлежа. Там, където никога ме е нямало, но се провирам с такава обич, ще ме има ли, ще мога ли да бъда? Понеже, знам, разни съдби се пресичат и разни книги се пишат, но все така съм не на мястото си и все така усещам, че ме има неперфектна в перфектното бъдеще. Аз съм такава, неудобна за всичко, изпочупена и постоянно бягаща, ще се спра ли и ще се (пре)обърна ли, някога? Кога започва малкото-всичко, което очакваш и искаш?
Другата година ми казват, а аз все другите години съм чакала, все те са ми били обещавани.
Другата година друга ли ще е?

как съм спряла да бъда
аз-нали-ти-казах
отвън
и говоря по-малко
и спирам
когато реша да ранявам
с думите вече
не соча
кротка съм станала
бяло кълбо
отвътре
търпеливо преда и чакам
отново
но нямо
права съм
няма
да кажа.

Не-?

Какво-смятали-хората. Никога не съм се интересувала от това, някак никакво ми е било и съвсем не съм мислила за разни мнения. Един комплекс по-малко. Не разбирам как се живее със съзнанието, че нечии очи са втренчени в теб и очакват. Майната им на очакванията. Винаги съм незагрижената, неблагодарната, непомнещата, немолещата, неизслушващата, нестарателната, непукистът, изобщо едно голямо не съм станала в очите на другите ('ми, значи, от поредното самосъзидание ме спасило това, че не слушам хората, ти да видиш..). Хората живеят съдейки и недоволни. Нещастни, щях да кажа, понеже ни е в психиката, но това е друга ендорфинна тема. И ако ти поставят летви все по-високо, а ти ставаш все по-хитър, просто ще има с какво да се топлиш през зимата. Те да коват там.. понеже винаги всеки ще има представа за теб. Ще има очакване, което няма да надскочиш, но пък ще си си ти. И това, което би следвало да помниш е, че представата, която имаш за себе си - ще живееш с нея, тя е вътре в теб, единствен критерий за осъщественост.

в стая за двама
    до моето рамо
        той живее един
           мен всъщност ме няма

всичките ми обвинения

притаили са се някъде

чакат да избухнат

някой ден, но не сега

да ме сочат с пръст

и солта да сипят

искат

за граници им говоря

тях винаги ги има

те са задъненото на улицата

и онова огледало

което познавам от двете страни

и което ще бъда

ще се потроша

скоро

(а как искам всъщност да греша)

сега съм ярко ягодово русо

а на рамото ми

чертаят се окръжности

разлистени и розови

като черешов цвят в снега

мирише на липи

усещам краткотрайност

докато чакам да свърши зимата

Жертва

Сънищата, всичките ми, теб сънуват.
И краката теб са гонели,
ръцете теб са търсели,
огледален образ
на една носталгична моя представа,
отражение си ти на всичко,
което все съм чакала.
А дали си истина, да знам не искам..

Плът от плътта,
до кръв съм стискала,
магията да не избяга
от празната стая,
където чупиш ми крилете,
скубеш пух и палиш.

Само думи са болели повече -
написани, гравирани, буква по буква,
ръката ти сякаш с метално перо
ми пронизваше кожата,
така леко я чувствах,
вдигал си я само,
за да ме прегръщаш
и когато ти омръзвах.

А той,
най-острият и заглушаващ звук,
е от пречупената права на обичане.
Ако аз съм ти,
а ти си аз,
любов,
сама убивам се.

Никой друг не знае,
очите ти как мразят,
зениците как стрелят другаде,
а куршумите им рикошират право в мен,
не знаят.
Ако някога горяла съм в сълзите си,
за теб е.
Давела съм се и съм възкръсвала.
Една плюс хиляда нощи умирах,
Набоков четях - за теб си мислех,
заложник бях,
Стокхолмски синдром си,
ти си ми най-черните мисли.
Нали най-силната омраза -
обич е?
Да бягам - не искам.