сряда, януари 30, 2013

Sticky and sweet

Не съм се научила как да не съм ти,
да не лепнат пръстите ми
след теб,
да не се състезавам,
не мога.
Да не съм изморена
от словесни капани
и неизвоювани среднощни победи,
не искам.
Тежки времена са за мечтатели,
казват,
тежки са, но за обичащи -
бих отговорила.
В спокойствие
(без теб)
не мога.


неделя, януари 27, 2013

Референдум и разни други катастрофи

  Предупреждавам, че ще омърся блога с политика, съжалявам.

  Дискусията в България явно е доста оживена и всеки има различно мнение(огромен процент неизразено) по въпроса. Интересното обаче е, как това мнение се формира. Хора, излезли от общество, което плюе по улиците, псува в задръствания, хвърля ееей онази торбичка там, дето е увиснала на клона на дървото срещу терасата ти, работи за заплата, която покрива само един наем (съответно и не протестира... освен на маса, там е друго нещо) и дава пари на КАТ, щото разбираш ли, подкупът е по-лесен. Откъде идва мнението?
  Едно от основните изисквания за демократичен процес е възможността и респективно - желанието за информираност преди какъвто и да е вид избори. Защо никой не се интересува от основата на нещата? За да направят хората информиран и правилен избор, те трябва да могат да разберат цената за постигане, резултатите и последиците от взетото решение. Вместо това, в България има единствено и само процес на агитация, в полза на едни или други партии. Не виждам как повече от половината хора, които познавам, ще ми дадат разумен отговор, независимо, дали той би започнал със "за" или "против". Не е защото не познавам умни хора.
  Първо: Просто поради (сега не ми се обиждайте, но...) тази изостаналост на мислене в държавата, която е характерна за едно 70% от народа.
  Второ: Спорете колкото си искате, че демокрацията е Великата Демокрация. Че народът гласува. Ми не. Изкриви се във времето, а в България - никога не е настъпвала. Живее се в псевдо-демокрация, обществена тайна е и никой не възнамерява да промени този факт. Знаете, че мнението ви не променя нищо и все пак гласувате, вместо да бойкотирате. Чия е грешката?
  Трето: Референдуми не се правят за такива въпроси. За някои неща се изискват квалифицирани решения. Искат се информация и знания, за които си има експерти. Хората не са длъжни да знаят АЕЦ с какво ще работи, дали ще бъде част от проект за устойчиво развитие или замърсяване на природни компоненти.
Защо търсите референдум за това? Защо не направят референдум относно социалната политика, например?
Хората в България трябва да се научат да подкрепят собствените си интереси, а не партии. Трябва да разберат, че докато виждат грешното и продължават да го правят, нещата все остават същите. Проблемът не можел да се реши със същото мислене, с което е създаден... а проблемът е държавата.
Хората трябва да се учат.
И тогава да се считат за граждани. Понеже чак на края на веригата стои гласуването.

Cherry Blue Skies: шанс

Cherry Blue Skies: шанс: Обичаха се толкова много, че се страхуваха да бъдат заедно, заради малката вероятност да не се получи. Защото, ако толкова голяма любов не можеше, какво оставаше за останалите...

петък, януари 25, 2013

щом казваш

 ще се справим.
прекалено много пъти
 съм чувала тези думи
предизвестие за задънени улици
и не знам ще се справим ли
но още помня
струпани дъждовни облаци
в неделно утро
и пуста площадка
изпращащи и заминаващи
на пристигащи винаги е празно
стоеше до мен и чакаше
докато всички цигари догарят
даже кафето става безвкусно
 щом чакаш
тегне мълчание
никой не знае 
колко причини и думи
скрити са в него
очакването на липсата е единствената агония
която времето не лекува
но щом казваш
щом имам сили още
всеки път да се опитвам да вярвам
ще се справим.

вторник, януари 22, 2013

Можеш да изгубиш или намериш достатъчно много в един малък град. Малък, прашасал, с картонени стени и павета, по които си щастлив само ако си бос, ако е късно лято, часът е повече от неприличен и мирише на липи. Между стените му има място, колкото сърцето ти да поддържа някаква си честота и ти да дишаш, нито повече, нито по-малко.
В един ден пет пъти ме питат къде искам да бъда. Неуместно на мястото си, казвам. Смущават се. Неблагодарна съм сигурно. Защото винаги съм мечтала за целия свят - сама, без багаж, но с камера, улици и после дом. А домът далеч не са дворците, които съм видяла, розовите градини, морето, Темза или Сена, кулите или часовниците, които отмерват живота, не са те. Домът ми е там, където всъщност ще ме видиш благодарна, а може и щастлива, някой ден. С таван до небето, прозорци с дървени капаци, олющена мазилка и няколко локви на пътя. Може рушаща се сграда и задължително паркет. В може би стар град, но единственият, който крие подобни послания за непознати. Място, което търсиш през прозорците на самолети всеки път и дори километри над земята, все ще ти прилича на вкъщи.















                                            снимката своеволно си откраднах от тук

неделя, януари 20, 2013

Преди закуска

само простотата може да показва истинското
всичко друго е излишно
излишно и преднамерено
създадено да ти показва правилата
майната му на правилото
и на препинателните знаци
откога не съм сядала
на мръсен тротоар
и не съм драскала по керемиди
крем-карамелът не е горял
в железни купички
и дъждът не ме валя
боса
простотата ми липсва
мръсотията на детството
и старите ръце, разресващи косата ми
прах не съм вдигала
и някак все ме няма
понеже пътувам в миналото поне веднъж дневно
както Алис вярва в чудеса преди закуска
и се моля това да не е всичко
да седна в средата на поле
поне още веднъж
да прескоча ограда
да дълбая с пръсти пръстта
да бъда дете