познаваш ме

когато знаеш, че
най-хубавият подарък за Коледа
е цяла дискография
Армстронг и приятели
черно-бели филми
хубаво чилийско вино
и лежерност до безкрай
знаете как има удоволствие
което трудно се описва
гласът му е
маслото
по меда

Време разделно

Прекарвам вечерите си лежерно, с много glühwein и светлини над Темза. Мисля си, само тук можеш да имаш всичко, което поискаш, всичко нужно, за да се наживееш. Друг е въпросът, че не може да бъде съвкупност в живота...
време разделно е и утре ще губя, за да печеля.
Не може наведнъж, твърде много ендорфин ще отделя, това ли е логиката на съдбата?
Намира баланса, докато ме сблъсква с познатия ягодов дим и виното, нагарчащо по устните, по пътя за вкъщи. Дава ми непрекъсната липса на това, което някога зарових.
Няма кой да ми влива отровата, пълното щастие,
тя ме спасяваше, а сега освобождавам нагоните,
задоволявам всичките си нужди разделно.

Waking up in Wonderland

Лесно си правя самоанализ, само  не мога да променям резултатите. Знаете ли, че думите на Tolkien са самата истина - not all those who wаnder are lost. Познавам се от упорството до двумилиметровия белег на дясното си коляно.

За добро или лошо все съм така:



Как се лекува отнесеност?

Бохем

Ако не исках да променям света, просто нямаше да ми пука за него. Бих пътувала до безкрайност, даже из пустините, не бих имала нищо. Мога да живея с един куфар емоционален и материален багаж, нищо повече. Щях да възприемам света, без да се опитвам да го разбера, щях да бъда просто наблюдател на великото. Толкова много гледки има за съзерцаване, нищо за правене, пясък за отъпкване, изгреви за посрещане, слънце, което да пари по кожата, вятър, който да минава през пръстите. Избрах си действието, обаче. И понякога изпитвам истинско съжаление, че в живота си, толкова много вършим, докато може би, неосъзнато, всичко пропускаме.
Кое е по-смислено - да живееш в безделие или да забождаш с карфиците цели?
Все съм в двете крайности, така и не намерих баланса. Балансът ме изважда от равновесие. По средата на пътя - не мога.

не знаят

има хора, които ти знаят всичките белези
в новооткритите рани се ровят
после бързат да ги превържат
да не те боли
молят се с теб
сливат кръвта си
с твоята кръв
има такива
но са един-двама
а другите нищо не знаят
не трябва
изграждаш Берлинска стена
между теб и тях
където светът ти изглежда утопия
в очите им
а зад бетона
лъжа

Само това ми липсва

От детството ясно си спомням много неща, но най-често се сещам за дядо. ''Не се обичахме''... по-скоро все се сдърпвахме за нещо, обикновено беше кой какво ще гледа. Анимациите надделяваха с много рев и тръшкане, разбира се. Какво би казал за човека, в когото се превърнах сега? Гледам същите новини, които обичаше да гледа и следя политиката, пия вино от гроздето, което той отглеждаше, най-сигурна се чувствам в къщата, която той е строил някога. Навивам често неговия джобен часовник, за да ме приспива, както той някога правеше. Единственото нещо, което поисках да взема от детството си. Тежък, с верижка и гравирани вълци в гора. Стар е колкото целия ми свят. Цяла една ера от живота ми започва и свършва между ритмично движещите се стрелки.
Малко са нещата, от които ми се плаче. Но мисълта, че може би, след всичките невинни, детски грешки, не знаеше колко го обичах, е една от тях.Защото дядовците са като бащите, просто деца на по-друго време и хора, които нямат нуждата да разкриват чувствата си. И до последно не знаеш какво изпитват... докато не те погледнат и не сложат тежката си ръка на малкото ти рамо, докато не кажат, че всичко
ще бъде наред.