Physical Liaison

за това което пропускаш да предложиш
плащаш
със съжаление
и промяна
а тя е бумеранг
в порочен кръг на нещо
никога откривано
но отдавна изгубено
ако можех да намеря
синоним на константа
щеше да си
ти

старите рани

Пита ме дали някога отминава. Учиш се да живееш с отворени рани, казвам. Големите дори не зарастват, сам си слагаш солта.
Коя съм аз, за да преподавам подобни уроци? Сама не запомних нищо от своя и никакви оценки, никакви грешки не ме спряха да се състезавам със себе си. Падам хиляди пъти, толкова рани, от едно и също състезание. Прощавам(си). Ставам, бягам отново.
Финална линия няма,
само лента, с която да върна назад
стари охлузвания в бъдеще време.

когато написани думи
жегват повече
от някога изричани
и моите не значат нищо вече
когато извинения не ме лекуват
и всички оставени рани
се разширяват
а не зарастват
конвулсиите на сърцето ми
са само симптом
от нелечима болест
искам да те спра
лекарство
няма
няма

Лесният начин

Най-голямата критика на родителите ми - правя нещата все по трудния начин.
Пътища колкото искаш.
Има едни думи, които често ми отекват в съзнанието с цел да се успокоя: "Всичко това, ще има ли значение след година?''. Като си го кажеш олеква. Поне при нормалните(?) хора, но не и за мен. Не защото възприемам всичко тежко, а по-скоро, защото не мога да деля ситуациите и решенията в живота си на значими и незначими. Нито пък се научих да следвам пътя на логиката и улеснението. Укорявам сама себе си понякога, но остана безрезултатно.
После в съзнанието ми се намества мисълта, че ако можех да дам резюме за всичко, което съм научила досега, то би било, че лесният път далеч не е правилният за мен.
 Независимо дали просто късметът ти се усмихва или винаги получаваш всичко, което поискаш - не си струва. Ако има два варианта, с един и същи изход накрая, винаги избирам по-трудния. И знам, че можех да стигна до мястото, където съм сега, с далеч по-малко усилия и плач, нещо за което продължават да ме критикуват.
Но знам също, че човекът, който би достигнал по-лесно, всъщност нямаше да съм аз. Щеше да е кух и кристален образ на нещо обезсмислено и никога ненаранено.
Така разбирам, че заслужавам всичко, което съм постигнала и имам. Не, че съм на Еверест, но може някой ден и там да бъда.
Знам само, че ще избера по-дългия маршрут.

Нежности привечер

Стъпките й отекваха през пустите тунели на метрото. Твърде много погледи беше насъбрала докато успее да се скрие от тълпата пред входа. Светлините се отразяваха в малките, цветни, керамични плочици по извитите стени, в далечината се чуваше китарата на поредния музикант под земята. Тя реши да забави крачка, за да чуе всичко, нищо че ставаше все по-студено. Вятърът там е като отдавна чакана прегръдка - пронизващ тялото, но галещ миглите и сетивата. Обичаше да го усеща всяка вечер, дори когато бонбонените й обувки припомняха на стъпалата й колко дълъг ден е имала. А и нямаше за кого да бърза, в старата къща беше студено. Усмихна се на човека с китарата и продължи напред...
Помисли си, че на него му е също толкова самотно, за да е там и да пее на притъпените чувства на непознатите. И нямаше значение дали го чуват. Защото в крайна сметка, всичките си песни посвещаваме на някого. Дори и него да го няма, за да ги превърне в смисъл и целувки. 

не разбирам себе си,
но ми е толкова лесно да наблюдавам другите
детектор съм станала
за отминали животи
кой ще оспори,
че анархията е просто
акумулирали норми в инверсия
и че резистентността на чувствата
идва от техен излишък в минало време
задават ми въпроси
когато вече зная моите,
последвали от даден отговор преди това
разчитам лъжата
точно когато
най-много искам да й повярвам
три крачки напред съм
разбирам
всичко
само
не
и
себе си.