Все имам начин да избягам

Спя в kingsize bed, под бели, пухести облаци за завивка, чуждо е, с чужда ръка между бедрата ми. А другата - отляво, настанила се е  върху заетото ми сърце, където всички врати са затворени. Става рано, за да ме прегръща (нещо отдавна търсено, просто не и тук), за да ми каже да се пазя... а аз се крия от всички сладки чувства, поднесени в легло за мен. Крия се когато затворя очи и не му казвам нищо, потъвам в пух и мисли между 3 и 4 по тъмно.
Не мога да се нося по течението, на повърхността на отношенията...
сънувам, че не мога да обичам.

странно е

когато те гледам в огледало
когато имаш чуждо отражение
и пак си ти
малко по-прозрачен
по-обичащ мен
но не си ти
друг е
почти
като теб
правя магии
той прави приказки
и палачинки рано сутрин
не знам кого лъжа
отпечатъка ти или себе си
че те има, даже и в леглото ми
връщам лентата назад само както аз си мога
замествам те с инстанти
можеше да е различно

Losing grip

Понякога чувствам, че губя захвата си и пускам всичко.
Някак неусетно, без да искам,
като да стоиш в претъпкано метро - все някога залиташ и се пускаш.
Разликата е само, че няма върху кого да падна. И се чудя аз ли съм или е от другите?
И как така изтървам всичко на земята, как се чупи толкова лесно всяка връзка?
Днес бях в обувките на Пепеляшка и честно казано не са удобни.
Днес просто Исках, но Не можех
Мисля си дали съм наследила тази обреченост
и колкото повече разплитам конците,
толкова по-страшно ми става.
Минах през метрото
през сълзи.

Днес ми е тъжно.

За машините и хората

Това е нещо като извънредна публикация.
Просто защото не ми се е трупала в мислите и чувствата, не съм искала да пиша, не е като всички други тук. Но ми пука.
Защото мисля, че никой не мисли вече. На въпроса ми "На кого му е нужна машина за рязане?!?" се отговори със "Защо да го правя, като има машина за това?".
Така погледнато - тъпо. Ебати безсмислената публикация, нали...
ами, не. Изливаме си чувствата в есемеси, не ходим, а пътуваме, не пускаме плочите, които заемаха толкова много място, имаме телефони с размера на дланта си, за да честитим. На кого му е притрябвала картичка? Не палим огън, всичко е готово, не режем, защото ни мързи.
По-статични сме от всякога. Заменяме себе си с plastic и wi-fi, просто защото така е по-лесно.
И след като започнеш да прокарваш пръстите си по тънък, черен екран, защото разбираш ли, тъч енд гоу е по-лесно от тайпинг, ставаш зависим. От времето, от новото, от стандартите, от улеснението, което ти се предлага.
Превръщаш се в GPS система за разпознаване на по-лесния начин. Губиш всякаква сетивност за реалността и виртуалното, слагаш знак за равенство, когато такъв няма.
Не разбирам, защо хората обезсмислят себе си. Всъщност вече, мисля си, не разбирам нищо, изобщо.
Може би, защото вярвам, че вкусът идва от чувствата, които влагаш, топлината и уханието от търпението, което даваш и умерената сладост, че не се постига с машини. Считам, че имам време да напиша ''обичам те'' или ''липсваш ми'', без да смятам оставащия брой знаци. И мога да вървя в продължение на час, без да почувствам, че съм пропиляла времето си. Време, което всъщност, не би било по-правилно оползотворено по никакъв друг начин. Просто защото имам цял един живот. И колкото и да се състезавам с него, той винаги ще е пръв на финалната линия.





Живейте по-простичко, моля.

Сняг през есента

вътре се усеща
че снегът навън се трупа в преспи
нищо че сняг няма
така студено е станало напоследък
така претръпнало и сънено
както само една или две други зими през годините
време за преосмисляне, нали?
напоследък все си мисля
колко съм сгрешила
казвайки дори на себе си
че под завивките не искам никой да топли ледените стъпала
време за пренареждане
на приоритети
животът преди другото
без да усетя, че другото е вързано с живота
и нито хилядите чаши чай,
нито тежкият мирис на мандарини
не стоплят така,
както нечии чужди стъпала
върху твоите...
Пренареждам.

Всеки ден си мисля

Спомням си първия път в който наистина видях побелялата коса на баща си. С очи на изплашена до смърт кошута, гледах втренчено и се опитвах да проумея кога точно мина цялото време.  Време, през което той е бил почвата под краката ми, бетонът на мостовете към бъдещето.
Има нещо странно в кръвната връзка - виждаш възлите, които по-късно се оказват единственото спасително въже, което те издърпва от пропастта след поредната грешка. Идва момент, в който осъзнаваме, че ние, децата, сме ахилесът на родителите си. Че когато се превърнем в нечий дивеч, само те ще ближат раните и ще ни учат да ловуваме.
Затова ако има нещо, което предизвиква най-голямо съжаление у мен, е това, че времето тече за всички. Защото, мисля си, да видиш старостта, застигаща най-скъпото е по-лошо от неговата честа липса в живота ти.

И защото още сме деца за някого, нали...