Изпускам края

  Съществува сбор от въпроси, които имат сякаш таймер и застигне ли ги времето, те неизбежно избухват пред очите ни.
  Казах ли повече отколкото трябваше?
Избрах ли правилния път?
Когато се събудя утре, ще виждам ли по същия начин?
Колко всъщност е много?
Чаках ли твърде дълго?
Изгубих ли шанса си?
  Рано или късно, всичко приключва. Идва нова глава, глава в която някак неуместно биха се поместили всички вехтории от килера на миналото. А после още една и още една...
  Падат в заешката дупка. И доколкото съм се учила от живота си досега, нямаш шанс да получиш обратно това, което захватът ти изпуска там. Хора, картини, чувства, места... всичко сякаш се изплъзва през ръцете ти преди още да усетиш сладостта му.
  Чух веднъж от някого, че трябва да се научим да спираме още докато сме най-щастливи. Че граници трябва да има. Защото колкото и да заобикаляме дупката, идва момент, в който ръцете са изморени. Момент, в който просто не можеш да държиш повече и се налага да пуснеш, да се освободиш от всичко. Това ли е моментът, в който порастваш?
  Защото после, надявам се, има нова глава и други истини, още ги чакам. Очаквам нещо, което остава.
  Мисля си, ако имаш късмет, ще усетиш нечие рамо до твоето. Този път навреме. Едва ли завинаги... но за миг, може би, ще повярваш в щастливия край, а може и в приказки.

Не усетих

Небето пожълтя.
Жълто, като в есенните следобеди, когато монотонността ти лъкатуши из локвите и не искаш да се прибираш. Подранил сезон, обичан, но както всичко точно сега, просто не е точно. Кога ли му е времето изобщо?
Още усещам грапава кожа на остарели ръце по дланите си, очи пълни с капки и време, което прикрива тъгата, но показва умората в нейния пик.
После малко тишина и притъмняло небе...

- Ще се върна, ще се видим, не се притеснявай. Недей така...
- Кога? След много години. Тогава е късно, но той така си тече животът. Така е нормално, просто не усетих как минава времето.

Излъгах. Някой винаги лъже, за да бъде опора.
И все пак на тръгване си помислих, че никога нищо не е навреме - една от истините, които се забиват в гърба ти, на половината път на живота. И лястовиците рано отлитат, и есента идва неусетно, и раздялата завинаги е някак неуместна, затова просто мълчиш и чакаш.

Да свикнеш с есента.

Турболенция

На полет разстояние съм от това да хвана мечтите си за опашката. Отдавна броя дните до нещо, което дори не зная дали искам да се случи. Бъдещето е като ожулено коляно - не боли толкова, докато не го срещнеш с някоя стена. А всъщност и тогава не боли, просто се сещаш, че го има наистина.
М. каза, че просто съм включила на режим safe mode и малко ме успокои с намирането на причини(за пълната безчувственост, която ме обзе), които сама трудно бих открила. Но режимът ми е по-скоро летаргия. Дните ми минават в спомени за липите преди повече от година и черното небе на София, за нощи, през които не спах и утрини, които продължаваха с дрехите от вчера. Още нещо, което не исках. Защото и то се утаява на дъното, заклеймено с печата на минало-отдавна-приключило.
Колко болка може да побере удоволствието?
И колко страх може да се събере в привидно сигурния път?
Винаги съм успявала да си представя какво ще стане. Този път обаче е различно.
И ме е страх,
(от това, че нямам право да се страхувам)
че стигнах там, където исках да бъда -
в точката, където спирам да мисля.
Без задръжки.
И не мога да се върна назад.
Крилата обременяват. Точка.

Музата ми се губи

 

Докато принцесите си чакат принцовете-писатели, серенадите и многото цветя в един специален ден... всъщност се надяват да се превърнат в музи.
Междувременно думите ми са застопорени,
мислите ми са пресъхнали
и съм се превърнала в два камъка-прегради,
между които Одри Хепбърн си пали цигара
и прави черно-белия екран свое притежание.
Кой е по-влюбен - тя в киното
или киното в нея?
Кой за кого диша и твори?
Аз не искам да съм муза,
искам муза за себе си.

мост на доверието

Мисля си, не можеш да научиш този, който упорито следва само своето. Нито ще успееш да промениш това, което е пуснало дълбоки корени в нечия душа.
Същият този някой, никога не би разбрал, нито би взел частица от опита ти.
Всичките въпроси - право в лицето ми, забиват парче по парче разпилени съмнения.
Проверката е висша форма на доверието - повтарят ми.
И докато нечие доверие в мен се гради, моето малко по малко
рухва.

Къде греша?

Събуждам се в два.
После в четири, после в седем...
не мога.
Не мога да разпозная и образа в огледалото. Искам да се изследвам цялата, защото това не съм аз.
Нито една струна напрежение не съм обтегнала, нито по една греда не ходя, но вися с главата надолу в живота си... къде съм?
Търся локализация, която ще е фабрика за сънища
и където ще сънувам еднорози,
защото просто нещо не е наред...
не е наред.