код червено

Усещам, че ми е време да тегля чертата.
Време за изводи,
затова:
това лято ме научи,
че мога да бъда каквато поискам,
стига да искам,
стига да виждам смисъл в старанието
че уважението ясно се вижда когато е там,
точно както когато го няма
че има неща, които е добре да премълчиш,
но с някои думи е редно да спориш
че обичта може да я няма на здравото място,
а да се появи неочаквано, лекувайки някоя рана
че за хепи енд никога не е късно,
просто защото никога не е късно да помислиш за своето щастие
че родителите не делят 50/50,
защото целите 100 са за теб
че старите грешки ще се появяват
дори след като си спрял да премълчаваш,
просто защото хората трудно се променят
че след многото компромиси,
изведнъж усещаш как всичко натежава и няма място за повече
че няма нужда да се променям за нищо,
така съм себе си и това е okay
че някои хора дишат с работата си,
не защото трябва, а понеже им е в кръвта
че мога да издържам на необикновено горещо
и гласовете в главата ми притихват късно вечерта
че обичам вино с вкус на касис и боровинки,
че цялото лято ми беше в червено

малко магия ми трябва,
за да се върне детето в мен,
да потропа босо по асфалта
да си каже,
че е смело
и няма нищо страшно в живота.
няма нищо лошо
да помечтае,
без сарказъм в мислите.
да знае, че не винаги е само,
нищо, че останалите все по-често ще ги няма.
след поредната свещ повече в тортата,
ще се зачуди какво има
и какво му остава.
ако има малко магия
в повече тази година,
искам тортата си да посипя
със звезден прах през ноември.
и детето да знае,
че това което остава,
е цял един живот
приказки.

Bordeaux

Този ден ми показа колко много съм скрила от другите. Колко имам за раздаване (откъм думи и действия). Все още го имам. Това барабанене по масата с пръсти, грацията на всяко движение, червеният лак, погледът изпразнил думите от съдържание. Мога всичко, но не искам. И това е първата вечер в поредното такси, когато осъзнавам защо съм това, което съм. Защо съм вселена от тайни и не подарявам себе си просто така. Запазила съм цветното си оперение за някой. За нещо специално.
Всичко преди това са уроци. И го чакам.

YOU can't feed the poor, but you can fund a war?

Мисля си какво ли е да грабят от мен. Да грабят, а аз да не отвръщам.
Не оправдавам, просто обръщам другата страна на порочния зар.
Никой в този свят не може да каже какво е честно и какво не. Водите по границите на позволено и табу са се размътили, затова ни е толкова трудно да различим черно от бяло. Може би всички грешим по малко. И е по-добре да го наречем така, отколкото, че всички сме прави до някаква степен. По-добре е, защото обичаме да съдим, да сочим с пръст, да обвиняваме в жестокост, още преди да помислим, дали не сме я провокирали. Смятаме, че сме ограбвани, докато грабим и ловуваме. Мислим си, че ни унижават, докато ние обиждаме. Че сме малко повече и малко по-добри. Над всичко ли сме?
Мисли от двете страни на едно и също действие.
И ще разбереш, че винаги има отговор на Защо? Той винаги е логичен - за жертви и насилници, макар и нечестен.
Иска ми се да нямаше толкова омраза. Също и да не водя разговори посреднощ, с хора, които се опитват да ме убедят, че всички ние сме по малко расисти и егоцентризмът ни е присъщ. Че войната и моралът може да имат помежду си знак за равенство. 'Щото нали се сещаш... bombing for peace is like fucking for virginity. Точка.
Защото докато някой мисли, че неравенството ни е в кръвта и усеща тезата си като своя втора кожа, жестокост ще има.
Страх ме е, че нещата няма да се променят. В главите ви.

За мое оправдание - нямам конкретна тема. (май.)

От думите на моите родители,
научих през годините, че
никой не заслужава компромисите ми повече от самата мен
и в повечето случаи, това, което ме тревожи,
ще попречи за минутка на равномерния пулс на сърцето ми,
но ще отмине, така, че има ли смисъл?
Казваха ми, че не всичко е черно-бяло,
че не бива да бързам, защото все се изгарям със супата
и винаги ще е по-вкусна утре.
И знаели, че съм малко непохватна,
но за сметка на това, знам как тайничко да заличавам следите си.
Разбирала съм всичко с дума или само с поглед,
затова нямало нужда да повтарят,
даже и сега.
Научиха ме(може малко късно), че нищо не знам.
Утре може да е друго, другаде с друг.
И ако обичаш не виждаш ясно,
но пък и да видиш, няма да промениш усещането си.
Защото сърцето не спира, независимо колко рани са му отваряли
и след поредната, някой ден умът се намесва.
Казваха, че все ще съм
"вече голяма за нещо"
и е така всеки ден.
Затова днес съм достатъчно голяма,
за да мога и сама
да решавам
къде ще падна
и кога пак ще ме вдигнат
с нов урок,
и "няма нищо, ще мине",
защото никога няма да бъда
достатъчно голяма,
за да съм без тях.

Трудно ми е

да се радвам на живота без да полагам усилие да го насоча. И някак късно разбрах, че не мога да избягам от себе си.
Затова поне ще опитам да се приема.