truer than true.

Опитвам се все повече да бъда себе си и прилежно да се сгъна в куфар(може и кутийка). Защото там ще се побирам цялата, а един живот не стига да се разбера, да се подредя парче по парче. Пъзел съм за себе си(каква ли съм за другите?). Всъщност, не, отдавна разбрах, че други няма.  Сама поставям летви и прескачам, сама намирам все по-тесните пространства в които минималистично да събера душата си. Късно ли е за промяна? Май всичките часовници изтекоха...
Търся начини да се обичам (цяла).

- Толкова си крехка, нежно същество... и жалко. Не си за тук. Защото, нали знаеш...
- Знам. Отдавна разбрах.
- Бягай.
- Бягам.

Лесно се давя
   в сънища в които
       ръката му по бедрата ми
          рисува картини на бурно море
              преминава през всичките граници
                  стига последната - на реалното,
                                       събужда ме тихо
             по време на с(ър)цестоене,
        толкова късно е вече
да търся спасение

Не

Най-лошият си враг съм
да се заклеймявам
мога най-добре
да забранявам всичко свое
да се трия с гуми
до безличност
само да поискам
мога целия ти свят да преобърна
да забързам времето
докато дишам
пиша
само за теб
не съм виновна
мамка му
че забравям изрази като
не мога

не трябва
не искам
искам да мога
да ти казвам НЕ

Под птиче крило

По протъркания праг, по тихите стъпки, по петънцата по кожата ще познаеш как си отива от нея животът. Ще приседне за малко, ще те погали с крехките длани-птиче крило, ще каже, че нищо й няма. Времето просто е лошо, иначе всичко е по-добре от всякога. Ще ти разкаже история от минали дни и черно-бели снимки. Ще се смеете, ще те учи, а все пак пред прага ще чуе шума на есенни листа и прецъфтели божури. Тя знае, нищо че крие, тя знае къде идва краят и всички часовници спират, защото животът е кълбо прежда - забравен на скрина прашасва, изгнива, използван, пък, лесно се къса.

Нов ден и нов лист от календара, наум се моли, смирено повтаря, че скоро конците привършват.

Нещо повече

Търся си нечии сини очи,
в които да се давя до безпомощност.
Нечии силни ръце,
в които да разхлабя възела на волята си,
да ги накарам да опазят малкото,
което ми остана
да раздам
докрай и себе си
на този, който може да ме скрие от света
в пашкул от цялата си обич
да повярвам
търся
в нещо по-голямо
в спасение, например
искам пак да си повярвам,
че сама не е добре.