Четвъртък, 31-ви.

Буди я рано часовник, по тъмно, прегъва останалия сандвич от вчера за днес. Оставя храна на перваза, където котката прекарва лежерно дните си. Събира всички балони накуп и тръгва незнайно къде. Всъщност знае - към поредният ъгъл, на завет, може даже на топло - ако има късмет. Застава и чака децата с мечти. Раздава балони без край, без да види как час по час се изнизва и така един цял живот, като изпуснат хелий в небето, а после се пука.
Лети на парчета...
Дъждът се изсипва(тези дни сякаш сме в тропиците).
А аз час по-късно допивам последната глътка кафе. Бързам, стъпвам накриво, отново сумтя, закъснявам и пак продължава денят. Някой крещи. С неохота си спомням как за миг си помислих, че избягах от всичко това. За един обяд чупя три чаши(личен рекорд), забравям задачи, нищо че умея да следя стрелките назад. Мога и лесно отмервам всяка секунда към другото аз, моля се всичко да свърши. Четвъртък, 31-ви е моят петък 13-ти.
Връщам се вкъщи, италианска вечеря, пино гри, музика и сякаш това никога не се е случило. А не беше ли вечност? Пълна регенерация.
Сега, когато е тихо, си мисля,

моят ужасен ден, дали не е нейна мечта?

лична енциклопедия на разделите

когато решиш да си тръгнеш

изчакай

завъртането на ключа

щракането на ключалката

отдалечаващите се стъпки

успоредно с твоите

не бързай

защото вратата пак се отваря

и някой може би те чака

някой остава да види

как правиш пет крачки назад

тихо на пръсти

се връщаш неканен

за да събереш всичко разпиляно

по пода, в сърцето

да изчистиш праха където

ще направиш място на лавицата за романи

ще сложиш последния том

между кориците

неизказани думи

в история

за хепи енд

иска ми се да сме искрени за себе си и най-вече за другите
да отсяваме грешките и прошките прикрепени към тях
защото не всичко може, а когато може - не винаги трябва
да не ни гризе отвътре злото
да не разяжда заложената обич
така ръждясалата плът да се превърне в злато
не-насилствено да раздадем усмивки
после да се върнем към предците
защото тогава
и само тогава е било истинско
с широко отворени
очи
ръце
сърце
за живота
и цялата магия
която днес така се разтопи

Пази ми тайните

Защо така се обърка всичко? Аз ли се случих, ти ли? Пресякохме се и се разделихме, оставихме си само отпечатъци и дежа вю. Докога ли ще боли така и дали целият живот ще мине в нямане на теб? В едно полепнало по товара на душата минало, ще останем вечни може би. А може някога отново съдбата да ни срещне и някога-то да се превърне в едно цяло, защото с този живот никога не знаеш... никога нищо не е сигурно, дори да залагаш сърцето си на масата, само защото си убеден. Увереността е страшна, погубва красотата на случайните неща, така че недей. Не искам финални изречения и крайни думи. Тихо се моля да се върнеш като бумеранг(както винаги го правиш), за да не се прицеля никога повече към празното небе.
Тихо ти споделям, не казвай на никого.

Когато времето
обичта
работата
писането
арт-ЪТ
музиката
мечтите
пропуснатото
съжаленията
животът
те откраднат за себе си
парче по парче
какво остава
какво си
след като така се разпиляваш?

еднаквите страни на магнита

мисля си, че трябва да знаеш
как съдбата привлича
дори еднаквите страни на магнита
които така се отблъскват
някъде по пътя се срещат

накрая са по-силно сглобени
порочният кръг се разтваря
за да се превърне в права
на безкрайността.