Предопределености

Не знам дали съм ви разказвала, но обичам такива моменти. Точно като този сега, когато лактите ми се опират върху дървения плот, а сърдечният мускул така усърдно работи, че се допира до ръба на масата. Учестеното дишане при мен е знак за успех. Не, че нещо, ама винаги си е било така. Времето спира, дланите ми изстиват толкова, че едва помръдвам, разнасят се тръпки из тялото ми и всичко става механично. След като ударите забавят своя ход и моментът, който решава целия ми живот приключи, разбирам, че вече съм успяла. Обзема ме чувство на предопределеност. Термин, който използвам рядко, понеже малко са нещата, които не можем да опишем с думи. Но са най-важните. Неща като да усещаш магията на живота, иронията, чуждо сърцебиене, слънчеви лъчи през Brownian motion, зеленото на кестеновите листа, дълбокото в цветовете на нечии очи...
Такова е и да знаеш без конкретни факти... предопределеност. Магично, вятър през пръстите, не се вижда, усеща се.
Важните моменти са предречени.

''As if a woman ever loved a man for his virtue.''

Толкова.

успоредно преминаващите мисли

Искам простички неща, като дълги пролетни следобеди в близкия парк, последвани от европейско кино и пуканки, например. Искам тъмна зала, голям екран, малко въображение и тишина. После вино и платно за добра абсорбция на маслени бои и чувства. Малко по малко да си отива денят с тихо рисуване и нежна музика. Искам самотност, защото целостта е нереална. За мен всеки ден изследването на света 'едва сега започва', затова се чувствам уморена. Някои не спират, за да се замислят какво им се прави НАИСТИНА, точно в този миг и в този ден, живеят в посредственост. Докато аз обмислям успоредно всичките си желания за стотни от секундата, заболява ме от опити да се осъществя, а после тръгвам от поредната свършена задача за деня, мислейки си за европейско кино и безпроблемност. Merde, защо все не може да е простичко?

Смяна в сезоните

Като пясък нижат се дните ни,
малко по малко морският бриз ги отмива.
Есен след лято
и пролет след зима,
бързам дъх да поема,
да седна на някой ъгъл в света
и после тихо да гледам
как пада дъжд, а след него - мъгла.
Да видя как се пречиства
животът в един кръговрат
как сезони се сменят,
а с тях и следите ни
изчезват от морския бряг.

От топлото е

Режа домати и стоя на отворено. Като човек, който се завива здраво, даже когато е лято, никога не съм отваряла терасата. Все така е пуста, нищо, че навън е пролет. Даже гълъбите ми ги няма, откакто се преместих, но и с това съм свикнала. Сменям си местожителството по-често, отколкото грима. Казват, че съм станала дори по-женствена. Спрях месото, връщам си русото, търся начин да стана по-истинска, да се върна назад към първичното, пуша когато ме пристегне сърцето, душата и всичките ми мисли са натясно.
Никога не съм била такава и се чудя това път към смъртта ли е или път към прераждане?

Въпрос

Кога разбираш, че си на правилен път? Как така си сигурен, че не си на някоя пресечка, очаквайки поредният ураган от грешки да те отнесе? Кога преставаш да се интересуваш от друго, освен собствения си живот? Чакам. Чакам да се случи чудо, да се променя.
------------------------------------------------------------------------------
Иначе казано, ти откъде знаеш, че си в хармония със себе си?